Читать «Братството на розата» онлайн - страница 4

— Така, съгласни ли сме на такива компромиси?

Останалите кимнаха.

— Ще имаме нужда от парола за тази система — каза Ландиш.

— Предлагам приют — подхвърли Смелцер.

— Немислимо — отвърна англичанинът. — Половината от нашите болници се наричат приюти.

— Тогава предлагам следната алтернатива — включи се французинът. — Всички сме образовани хора. Сигурен съм, че ще си спомните историята на моя сънародник Пиер Абелар.

— Кой? — попита Текс Отън.

Жерар обясни.

— Значи, отишъл в църква и получил закрила? — каза Отън.

— Свято убежище.

— Ще го наречем „санкция“ — каза Смелцер — „санкцията на Абелар“.

Два дни по-късно, на 1 октомври, сряда, френският министър на отбраната Деладие се завърна в дома си в Париж след срещата с Хитлер в Мюнхен.

Самолетът му кацна на летището в Ле Бурже. Още със стъпването на земя той беше приветстван от развълнуваната тълпа, която крещеше: „Да живее Франция! Да живее Англия! Да живее мирът!“

Развявайки знамена и цветя, тълпата проникна зад здравата полицейска барикада. Репортери се втурнаха по алуминиевата стълбичка, за да поздравят завърналия се министър на отбраната.

Деладие остана смаян.

Обърна се към Фоко от новинарската служба на Ройтер и измърмори:

— Да живее мирът? Те не разбират ли какво подготвя Хитлер? Тъпи копелета.

Париж, 3 септември 1939, неделя, 5.00 следобед.

Говорител прекъсна предаването на театър „Мишелин“ по радиото, за да съобщи: „Франция официално е във война с Германия“.

Радиото замлъкна.

В Буенос Айрес, Потсдам, Лисабон, Осло, Александрия и Монреал бяха създадени международни сигурни убежища на най-големите шпионски мрежи в света. До 1941 тези мрежи щяха да включват Япония, а до 1953 и територията на Китай.

Светите убежища вече приемаха нуждаещите се от закрила.

Книга първа

Свято убежище

Човек на навиците

Вейл, Колорадо.

Валеше силен сняг, който заслепяваше Сол. Той се спускаше по склона през все по-дълбокия сняг, като рязко променяше посоката си. Всичко беше бяло — небето, въздуха, земята. Видимостта се скъси, докато накрая можеше да вижда единствено вихрушката пред лицето си. Спускаше се през хаоса.

Той можеше да връхлети върху някое незабележимо дърво или да се подхлъзне по някоя скрита скала. Това обаче нямаше значение. Чувстваше се превъзбуден. Усмихваше се, докато бурният вятър жулеше страните му. Кръстосваше наляво и надясно. Усещайки промяната в наклона, той веднага набра скорост.

Следващият склон беше по-стръмен. Той се отблъсна с щеките си, за да се засили. В стомаха му припари. Харесваше му. Вакуум. Нищо пред него или зад него. Минало и бъдеще нищо не означаваха. Само настоящето — и беше прекрасно.

Някаква тъмна фигура се изправи пред него.

Отбивайки рязко встрани, Сол заби върховете на ските си, за да спре. Главата му пулсираше. Силуетът се люшкаше от дясно наляво, изчезвайки в снега.

Сол дочу някакъв писък през вятъра и втренчено загледа през очилата си. Намръщи се и заора снега в тази посока.

В бурята сенките се събираха. Ред дървета.

Стон.

Намери скиора проснат срещу един дънер. Имаше кървави следи в снега. Сол прехапа устни под маската си. Приведе се и видя алени капки по челото на скиора и гротескния ъгъл на крака му.