Читать «Братството на розата» онлайн - страница 6
Дейвид Морел
Днес повече от обикновено той трябваше да избегне подозренията. Помогна да отнесат ранения до линейката. Побъбри с хората от ски-патрула в станцията им, докато изчакваше удобен момент, за да се измъкне. Отиде в стаята си и смени ски-костюма си с джинси и пуловер. Пристигна в бара, в който ходеше всеки ден, в привичното време. Седна в задименото помещение и загледа анимационните филми на огромния телевизионен екран, като отпиваше кола на дребни глътки.
Както винаги в седем отиде да вечеря в ресторанта на хотела. В осем отиде да гледа филм на Бърт Рейнолдс с автомобилни преследвания. Беше гледал филма и преди и знаеше, че свършва в десет без петнайсет. Избра това кино заради телефонния автомат до мъжката тоалетна. Като се убеди, че салонът е празен, постави монетата в телефона. Набра номера, който помнеше наизуст, точно в десет часа, така както го беше инструктирал мъжът на склона.
Дрезгав мъжки глас съобщаваше баскетболни резултати. Сол не обърна внимание на имената на отборите. Той се интересуваше само от номерата, общо десет, като на непознат телефонен номер и мислено си ги повтаряше.
Без да се набива на очи напусна мъжката тоалетна и огледа фоайето, за да провери дали не го наблюдават.
Нямаше такива признаци, макар че добър преследвач не би се оставил да го забележат.
Той излезе от киното доволен, че бурята се задържа. През тъмнината и вятъра свърна в една странична уличка, после в друга, а сетне изчака на една алея, за да е сигурен, че не го следят. При тази ограничена видимост опашката трябваше да го следва отблизо по алеята, за да не го изпусне.
Никой не го следеше.
Той пресече улицата и избра телефонен апарат в един непознат бар две преки встрани. В близост до глъчката на електронните игри Сол избра номерата, които беше получил.
Съблазнителен женски глас каза:
— Услуги „Трайпъл“.
— Ромул — каза той.
— Имате среща. Вторник. Девет сутринта в Денвър. „Коди роуд“ 48.
Сол постави слушалката на вилката. Напусна бара и тръгна под прикритието на бурята, за да успее да стигне в хотела си точно навреме, сякаш както обикновено е направил тридесетминутната си разходка след филма.
— Някакви съобщения за Гризман? — обърна се той към администратора.
— Съжалявам, сър.
— Няма нищо.
Избягвайки асансьора, той се качи по стълбите към стаята си.
Косъмът, поставен под вратата му, лежеше така, както го беше оставил. Това означаваше, че никой не е влизал, докато го е нямало. Още един обичаен ден.
С две изключения.
Нямаше никой.
Щом автобусът потегли от спирката, той се отпусна назад и с облекчение се вгледа в стръмните склонове на Вейл и в малките движещи се точки — скиорите, които се спускаха по заснежената планина.
