Читать «Завръщането на императора» онлайн - страница 84

Синд знаеше, че тазвечерният банкет ще е полуофициален, поне за Бор. Преди да започне обичайният разгул, щеше да се оформи шпалир от посрещачи, които да приветстват почетните гости. Помоли един от приятелите си Бор да й намери място в края на редицата.

Ото поведе Килгър и Стен към залата и покрай посрещачите. След службата си като шеф на дворцовата гвардия на Императора Стен знаеше какво да очаква. Подаде ръка на всяко от създанията, погледна ги в очите и се усмихна. Не беше много весела усмивка, но трябваше да свърши работа. Когато стигна до Синд, вече му се искаше да се озове на масата. Стисна ръката й механично, усмихна се и понечи да се отдалечи.

Тя задържа ръката му. Само за миг, но достатъчно, за да накара Стен да спре, за да не се покаже груб. И тогава откри, че пред него стои невероятно красива млада жена със зашеметяващо тяло, лъчезарно като самата природа лице, невинни и ясни очи, и трезвото сериозно изражение, което само младите можеха да си позволят и пак да си останат чаровни.

Синд заговори бързо, за да каже всичко, което си беше наумила, преди Стен да отмине:

— Адмирал Стен, искам да знаете, че това е най-голямата чест в живота ми. Изучих подробно всичките ви действия по време на конфликта с Джан и бих искала да знаете какво огромно вдъхновение бяхте за мен.

Стен не можа да се въздържи. Засмя се. Но това не беше смях, който би могъл да обиди някого — особено Синд, в него нямаше присмех.

— Благодаря — отвърна. И наистина беше трогнат. Понечи да тръгне, но Синд още не беше свършила.

— Ако някога имате свободно време — продължи тя. — Много ще се радвам, ако ми позволите да открадна малко от него. Има толкова много въпроси, които бих искала да ви задам. Всеки воин би искал. Макар че, предполагам, ще ви отегча.

После на лицето й изгря най-хубавата усмивка. Не беше хладно официална или просто любезна. Беше от усмивките, които озаряват цели зали. Стен си даде сметка, че в нея се крият хиляди други обещания.

Трябваше да е мъртвец, за да не разбере, че тази млада дама го намира за много привлекателен и ще се радва да сподели леглото му. Този път не се засмя. Вместо това й изказа най-искрените си благодарности и попита как се казва. Когато научи името й, обеща, че със сигурност ще я запомни и ще се радва на компанията й, ако някога му остане време. Последните думи изрече с тъжна усмивка, която трябваше да изрази съжаление, че време няма да се намери. Но, е, какво толкова…

После продължи нататък. Когато стигна до масата, почти беше забравил за нея — но не напълно. Въпреки че момичето беше прекалено младо за вкуса му, Стен не беше направен от лед. Беше поласкан. Стъпваше малко по-леко.

Синд го гледаше как се отдалечава. Доколкото можа да прецени, срещата беше минала съвършено. Беше ужасно доволна. Помисли си, че отблизо Стен е дори по-красив. Мисията беше изпълнена. Поканата беше отправена. Поканата беше приета.

Сега трябваше да се погрижи Стен да има време.

Стен се въртеше насън, тънкото одеяло бе увито около краката му. Намираше се отново на Вулкан, седемнайсетгодишен отреп, криещ се от социопатрулите на барон Торесен. Беше намерил убежище при Орон, краля на отрепите с изпепеления мозък. Беше уморен от дългото, безкрайно бягство. Усети стройно тяло да се плъзва на мекия матрак. Бет. Също на седемнайсет. Гола и прекрасна. Жадуваща го. Прелестна. Толкова прелестна.