Читать «Завръщането на императора» онлайн - страница 86

Стен слушаше не само от учтивост. Всичко, което Ото говореше, беше истина. Но какво би могъл да направи той по въпроса? Е, поне можеше да го изслуша. Докато обикаляха покрай малкото езеро, Стен забеляза, че повърхността му блести някак странно. Оказа се, че на дъното е поставена огромна черна плоча, излъскана като огледало. По нея обаче имаше малки неравности. Отначало не успя да ги различи добре. Помисли, че са водорасли. После разбра, че са имена, имената на мъртвите Бор, почетени от братята и сестрите им, майките и бащите им, любовниците и приятелите им.

В очите му се появиха сълзи, когато осъзна значението на езерото. Ото се направи, че не забелязва.

— Трябва да бъда откровен с теб, приятелю — поде вождът на Бор. И без да чака отговор, продължи: — Не е тайна, че страдаш. Ако ти кажа, че това е само онова чувство за опустошение, което обзема стария войник, няма да помогне. Разбирам. Ако ти кажа, че то не е по-болезнено от болките в ставите, които фермерът си докарва след дългите години борба с плуга, ще е също толкова безполезно. Ще направя още едно глупаво сравнение. То е свързано с изповедта. Разбираш, че не всички Бор избират… пътя на воина.

Стен свъси вежди, но не каза нищо.

— Имах чичо, който беше шивач. Не се смей! В името на замръзналия задник на баща ми, не е имало живо същество, което толкова да е обичало да шие дрехи, колкото този мой чичо. Минаха много години. Приятни и хубави години. А после започнаха да го болят ръцете. Кокалчетата му станаха на възли. Толкова дебели и болезнени, че едва свиваше пръсти. Разбираш ли каква трагедия беше това за него?

Стен кимна. Разбираше.

— Но отказа ли се той? Спря ли да върши работата, която му носеше толкова много радост? Или проклинаше духа на стрегга и пиеше, докато вече не усещаше болката, и тогава — едва тогава — продължаваше своята работа?

Стен каза, че предполага второто. Предполагаше, че стреггът, наречен на името на древния враг на Бор, е могъщо средство за освобождаване от болката.

— Обаче грешиш! — изрева Ото. — Не го направи. Предаде се. Умря огорчен и разбит. И това е позорът на моето семейство, който, кълна ти се, не съм разказвал никому. Или поне не и трезвен. Никога!

Стен се почувства неловко. Приятелите му се държаха с него така, сякаш беше безпомощно дете. Е, може и да бяха прави. Може би наистина имаше нужда от един хубав ритник. Бедният Ото толкова много се стараеше.

— Какво искаш? — изстреля изведнъж Ото.

— Моля?

— Какво искаш? Тези… същества, които управляват на мястото на Императора. Не трябва ли да им го върнеш тъпкано? Не са ли твои врагове? Не заслужават ли омразата ти? Защо си толкова безучастен към тях? Направи им удоволствието! Убий ги!