Читать «Нещото» онлайн - страница 7
Мартин Дамянов
Значи все пак имаше нещо в нас над което армията още не бе установила контрол — движенията на телесните течности.
— Полковник!
Чувствах се като балерина. Не защото ми се танцуваше, а защото си стисках бедрата в комично ритмуване, за да не ги облея със съдържанието на мехура си.
— Дайрьн! Какво по дяволите искаш?!
Е, поне можеше да се каже със сигурност, че денят не бе добър дори и за полковника.
— Разрешете да се отдалеча от групата!
— Защо по дяволите искаш да се отдалечаваш?!
Полковника вече се набираше по спиралата на собствения си гняв и напрежение.
— Разрешете да се изпикая!
Знаех какво върша — молех за разрешение, да не се опикая. Дявол го взел…
Точно в този момент си спомних един стар начин на изразяване, в който се казваше, че някой те гледа така все едно, че забива гвоздеи в очите ти. Е, полковника правеше точно това и то с голямо умение, въпреки предпазното фибростъкло на скафандъра ми.
— Бягай, тъпанар! Ще поговорим по-късно. — и добави с безгрижния си фалцет — Рой, Бен помогнете на този пикльо да опъне шатрата.
„Шатра“ наричахме противорадиционния балон, използван за неща като тези, когато се налагаше сваляне на противорадиационния костюм. Всеки един от нас имаше подобен в снаряжението си. Честно казано в оня момент толкова ми се пикаеше, че бих заголил задник и на тази безатмосферна планета, но естествено това си беше живо самоубийство. Да се оставиш да вършиш подобна дейност на планета, която преди това си натъпкал със радиация, така както нас ни тъпчеха със заповеди си беше…
Честно казано не хукнах, макар да ми се искаше да го направя. Рой и Бен ме последваха с разкривени от напушващия ги смях физиономии. Приятелчета…. Но и на тях някой слънчев ден щеше да им се припикае и може би тогава аз трябваше да им държа „Шатрата“. О, щяха да видят те…
Само на някакви си десет метра се виждаше върхът на малка дюна и се запътих натам. Както вече споменах…