Читать «Нещото» онлайн - страница 18

Осми спомен (последен): натискам червеното копче и всичко под мен потъва в огън, аз също. Бордовият компютър приема последните ми инструкции: отдалечена система, оцветена в жълто — следователно населена. После машинално се напъхвам в хибернационната камера и … Нататък е ясно. Няма никакво Нещо. Не, има, крещи съвестта ми за последен път, облечена в образа на доктор Реймънд. Нещото бях аз.

Седнах върху земята и заплаках. Знаех, какво бях извършил, исках да се самоубия и щях да го направя, ако не чувствах че съм недостоен и за най-скапания бластер на вселената. Аз бях извършил нечувано престъпление — бях затрил взвода си. Трябваше да умра бавно и мъчително, това заслужавах.

Не бях достоен за никоя позната смърт. Не бях!

Потънал в сълзи чаках мъката да ме довърши. Надявах се да се да умра от собствените си терзания и не обърнах внимание на лекият трус, който изникна под тялото ми. Бях прекалено покрусен и установих, че не съм сам чак когато буболечката се показа на повърхността, а пипалата с диаметър колкото уличен стълб започнаха да се развяват на десетина метра от мен.

— ТИ УБИ МАЙКА МИ!

— Какво?

— ТИ СИ ОТ ОНЕЗИ, КОИТО УБИХА МАЙКА МИ!

— Да, — казах разплакан. — Убих своите. Заслужавам да умра.

— ДА, ТИ ЩЕ УМРЕШ!

— По-най мъчителен начин.

— НЯМАШ НИ НАЙ-МАЛКА ПРЕДСТАВА, КОЛКО МЪЧИТЕЛЕН.

— Не ме интересува. Давай да приключваме с това.

— ДОБРЕ!

От тогава минаха поне седмица или две, не знам. Сега лежа тук, тъмнината ме обвива от всички страни и болката е единственото нещо което изпитвам. Единственият ми враг и приятел. Когато не е толкова изгаряща започвам да се питам дали наистина имаше разговор помежду ни? Буболечката ме изсмука и погълна като най-обикновен обяд. Започна да излива отгоре ми някаква гадост, която смъкна кожата ми, но не беше достатъчно силна да разложи мускулите и костите ми. Опитвам се да опипам очите си, не знам дали вече съм сляп, вероятно е така, не съм много силен в биологията. Не чувам нищо, дори ударите на сърцето си, по трептенето под пръстите си обаче усещам, че бие, значи още съм жив. Опасявам се само от едно нещо — не съм гладен, нито пък жаден. Май освен тая гадост, буболечката изсипва отгоре ми и някакъв хранителен разтвор.

Господ да ми е на помощ. Не няма. Сега разбрах — намирам се в ада.

info

Информация за текста

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1717]

Последна редакция: 2007-03-17 09:25:23