Читать «Нещото» онлайн - страница 9
Мартин Дамянов
Крещяхме, аз и Павароти (и моят сладур), благовеех пред божията милост и човешката ми природа, не подозирах на кое небе съм, когато нещо силно ме раздруса и наклони кабината на една страна. Тогава още не знаех, че „нещо“ означава именно НЕЩОТО и то изриваше огромни буци пръст наоколо в шеметния си танц, и в стремежа си да докаже на нас — земните, че АД съществува, и че неговото място е тук, на тази планета. Точно гледах как урината ми беше изпълнила половината от капсулата, когато се строполих, а кабината продължаваше да се накланя все по-силно. Уплашен прекъснах уринната струя и измъкнах капсулата от снадката. Оплетох се в собствените си ръце и представата си за пространство, не можех да си събера мислите, когато чух глухия удар на нещо тъпо в друго такова непосредствено до мен и настръхнах. Извърнах глава, колкото да се уверя в станалото и да търтя напред, където ме очакваше взводът ми.
Беше истина! Кошмар! Шатрата беше разкъсана — стоях като парализиран с капсулата в ръка и с разтворен като кутия от „СпейсДоналдс“ гащеризон. Бях пил от „коктейла“. Бях мъртъв — беше въпрос на време и на съчувствие. Само дето командира беше изтрил всички ненужни думи от речника си и една от тях за мое огромно съжаление бе думата „толерантност“. Саморъчно щеше да ми пръсне главата, като прогнила тиква. В неговите очи, тя беше точно такава.
Бях мъртъв. Без майтап!
Затегнах предпазния вход на „хобота“ веднага, но в същото време усетих как ме лъхна в слабините горещия въздух и как полека съзнанието ми започна да отплува на някъде… Там, където си искаше то….
Когато се освестих слава богу трусът бе преминал. Изправих се как да е и се огледах напосоки — кошмарни планини от прясна пръст с полепнала по тях слуз и миризма на прокажено, която нахлуваше в ноздрите ми, въпреки цялата екипировка. Ако не беше шлемофонът бих се издрайфал на драго сърце, при положение, че цялото ми благоприличие молеше да го направя. Повървях нагоре по едната камара, разчиствах буците с ръце, когато се натъкнах на нещо. И сърцето ми спря.
Беше ботушът на Рой. С половината крак в него. Без майтап!…
— Как започнаха пристъпите ти? — внезапно долетя до мен гласът на Реймънд.
За момент отново се метнах с шеметна скорост през пространството и се оказах отново в дома си, а милия ми двестадолоров лекар ме гледаше с обичайната си загриженост, равна на нула (дори май с отрицателен знак).
— Док?!
— Какво почувства, когато видя смъртта на приятелите си?
Точно тогава започна леко да ме избива на смях. Каква ли изненада го чакаше любимия Реймънд?! Просто смъртта понякога може да бъде и по-малкото зло.
