Читать «Нещото» онлайн

Мартин Дамянов

Теодора Тодорова, Мартин Дамянов

info

Теодора Тодорова, Мартин Дамянов

Нещото

— Спусни щорите! — казах.

Мракът проникна толкова дълбоко, колкото светлината никога не би могла. Нечувано дълбоко — под клепачите, ретината и мозъка… много, адски дълбоко.

— Уиски с лед!

Нямаше нужда да ставам. Чашата долетя при мен и се заби във влажната ми десница. Гарски кристал — много здрав и още по-скъп. Можех да го строша, исках да го направя, но гърлото ми заропта и аз се подчиних на жаждата.

Ти подчиняваш ли се на жаждата?

— Копеле си ти.

Аз бях копелето. Гаврътнах чашата и изгълтах съдържимото на един дъх. Не я счупих. Макар да исках. И да си прережа вените с парче от адски скъпия гарски кристал. Дори сега, в тази тъмница можех да различа златните нишки, които се виеха във вътрешността му — като японски рози под прозореца на нечия фермерска къща. Такъв си е — чудно хубав, примамлив, изнасилващ до изнемога човешката суета, а впоследствие и джоба. Как да го строша?

— Карай нататък! — внезапно извиках.

— Дефиницията е неясна, Дайрън.

— Самовглъбявам се. Опитвам да избегна трафика… от мисли.

— Искаш ли да се възползваш от психоаналитик? — добави меко приятелската програма. — Мога веднага да ти уредя час.

— Не! — почти изквичах. Има някои неща, които дори компютърна програма не трябва да знае. — Малко съм уморен. Това е всичко.

— Искаш ли лекарство, Дайрън? Срещу умората?

Мълчах. Гледах гарския кристал. Компютърът млъкна също — беше в изчакващ режим. Аз обаче не се поддадох на изкушението…

— Престани да се ровиш в мозъка ми Кей! — казах възможно най-меко, дори прекалено. Макар да не го исках, гласът ми прозвуча като този на прилежна колежанка в момент на незнание. — Пусни музика. Нещо… разпускащо.

От закритите колони зазвуча най-наркоманското изпълнение което бях чувал. Спрях го на третата минута, крайно отвратен.

— Нещо друго, Дайрън?- програмата се подвуоми. — Мога да ти помогна.- каза просто за да спази протокола (алгоритъма).

Вече никой не може да ми помогне. Отдавна съм престанал да правя друго освен да си вредя. И не мога да спра да го върша. Вчера убих доктора — някъде след полунощ, малко след като той ми помогна да преодолея поредния пристъп и това ме довърши. Окончателно.

Взех решение — връщам се обратно.

Там, там където единствено сълзите и потта мокрят земята…

* * *

Малко преди полунощ — колкото уиски с лед, не повече.

— Ало? Дайрън ти ли си? Как я караш? …в единайсет и пет. Сигурно си пиян, друже, залиташ по теракота в къщи и си се спънал случайно в телефона.

— Не съм добре, Реймънд. Можеш ли да ме прегледаш?

— Разбира се Дайрън. …за двеста долара.

— Веднага идвам.

Затвори.

Звънецът заби след десет минути, тридесет и пет секунди — хиляди малки парчета стъкло в меката тъкан на мозъка ми. Сигурно трябва да се е разтекъл защото вече чувствах нищото в главата си. Дали пък този път не беше НЕЩОТО? Трябваше да му кажа да влиза направо. Влизай докторе… влизай! Кучи сине, защо се забави???

— Пусни доктор Уайс! — гласът ми кървеше. Усещах железният привкус между зъбите си и техните металокерамични събратя.