Читать «Нещото» онлайн - страница 8
Мартин Дамянов
Вървях полека, притискан от високото ниво на гравитация и пищящият уред на Сиймор, който следеше НЕЩОТО все едно, че отброяваше ритъма на стъпките ми.
Добре че Рой и Бен, в настойчивостта и тежестта на техните космически ботуши нарушаваха дяволския ритъм, до известна степен…
Дотътрих се до високото на дюната и се спуснах надолу. Чувствах ударите на сърцето си право в пикочния си мехур. Това да пикаеш с цялото подобно междугалактическо снаражение не беше лесна работа. Значи гащеризона си имаше едно нещо като хобот, в което си държиш „инструмента“. Този „хобот“ бе свързан с прекъсваща снадка за една подвижна капсула. Когато в подобни моменти те гепа желанието да изпразниш резервоара, просто се налагаше да наместиш малкото ти „аз“ в „хобота“ и да оставиш топлата течност сама да изпълни капсулата (тя беше изключително мека и еластична — нещо като гумен балон), да пикаеш, докато ревнеш от кеф. После измъкваш капсулата и я изхвърляш в пространството. Време — недостатъчно да удостоиш с поглед хубавата Ритианска проститутка, но напълно достатъчно да обогатиш колекцията си от микроби (освен ако не използваш Шатрата) с дузина хиляди други и шепа радиация, за която радиолозите се бъхтят до гроб. После затваряш гащеризона и караш нататък. Резервна капсула нямаше.
— Тук — изкрещях, подвластен на желанието до степен на лудост.
Рой и Бен и техните ухилени физиономии ме последваха и заедно започнахме да разгъваме Шатрата. Не беше сложно, просто трябваха няколко чифта ръце, които да се преборят с негативното отношение на радиацията върху уголемяващият се балон. Когато нараснеше достатъчно, балонът сам си поемаше функциите на ветро- и гравита- укротител и ние нямахме нищо против.
Когато Шатрата нарасна достатъчно, аз се приближих до нея и протегнах ръце. Нежната тъкан обви китките ми и продължи операцията с останалата част от ръцете ми. Когато целият бях обвит от материята (специална „жива“ тъкан, която Армията караше от Примакс), балонът се сключи около мен и аз прекрачих напред. „Влязох“ в малката кабина (на практика аз бях изолиран от нея с още един пласт от тъканта на балона), достатъчна да побере двама плюс медицински принадлежности в случай на инцидент и невъздържано вдишах от свежия ментов аромат. Материята на „Шатрата“ имаше изключителна способност за филтрация, която допълнително бе подобрена и съобразена за настоящите условия от още една „армия“ — генни инжинери. Попих от блаженството.
Притворих очи и оставих мехура си да се освободи от своя товар. Идеше ми да запея с пълно гърло — „Винчеро“, така както през онази 2000-та година Лучано Павароти се напъваше в „Ла Скала“ на Милано…
