Читать «Нещото» онлайн - страница 6
Мартин Дамянов
Движенията на медика бяха бавни и изучаващи. Така както се движи лекар, на когото плащаш 200 долара, за да се рови в мозъка ти.
— Док, не се опитвай да ми свиеш кристалните чаши.!
Гласът ми все едно, че идеше от междупланетно разстояние. Двестадоларовият лекар едва не подскочи.
— Дайрън!
— Аз!- Идеше ми да изкозирувам все едно съм пред полковник Джедал.
— Ъъъ… Просто поглеждах наоколо, докато слушам историята ти. Хайде, кажи ми Дайрън какво беше то. Какво беше… Нещото…
— Нещото?!
— Стигна до момента, когато открихте тунела и сигналите на нещото, останало живо след радиацията и…
И „Нещото“ го кръсти Алварес. Дали уменията му на компас не се бяха размагнитизирали или нещо друго, но той първи го нарече така и започна да говори за него с малко страх и уважение.
Стояхме над мястото, откъдето идваха сигналите и чакахме полковника да каже нещо. Скафандрите ни тежаха и почти всички се потяхме като в руска баня (не, че някой от момчетата се досещаше какво е това).
— Копайте! — полковника не беше от многословните.
За момент се гледахме и се чудехме на кого ли говори полковника. Рядко се случва, но понякога дори в механичните глави на войниците една тънка идея от рода на — „що ли не си го такова началството…“ си проправя път… но това е рядко, както вече подчертах. Така или иначе в оня момент, когато уредът за локализация пищеше настоятелно и обявяваше присъствието на НЕЩОТО, в главите ни премина оная толкова еретична мисъл да пратим по дяволите полковника или още по-просто — да го оставим сам да си копае тунела.
— Копайте!
Полковника май за първи път беше бесен. Маклиън и Гор хванаха „лопатите“ (пневматични устройства с миниакумолаторни батерии. Улесняваха работата или поне така твърдеше началството, докато не ги пробва…). Скафандрите им блестяха на следобедното слънце. Сиймор се беше вторачил в уреда и го гледаше, така както дете се звери на захарния си памук и се чуди как да си завърти главата, за да го захапе по-добре.
Да забиваш „лопата“ в нещо, което радиацията бе превърнала от пръст в цимент не бе лека задача, та ако ще и това да ти е любимото занимание. А, то не беше. Сухи листа, носени от още по-сух вятър се развяваха в безумен танц. Хм, безумците бяхме май ние…
Стоях на страна и гледах двамата как се пънат и изхвърлят малки купчини пръст. Сиймор беше казал само пет метра дълбочина, но при настоящите обстоятелства щеше да бъде нужно поне четворно повече време, за да се достигне до тунела. И до НЕЩОТО.
Напрежението между нас с всеки изминал миг и с всяко едно забиване на „лопатите“ се сгъстяваше все повече, и ставаше толкова силно, че в един момент изпитах лудото желание да уринирам в противен случай рискувах да взривя пикочния си мехур…
