Читать «Господството на Борн» онлайн - страница 192

Хендрикс разгледа внимателно лицето й и със свито сърце видя, че нито мига, нито гледа встрани — двата издайнически сигнала, когато някой лъже. Или казваше истината, или беше много, много добра в лъжите, по-добра от всеки мошеник, когото познаваше. Загледа се в очите й и се размекна.

„Освен баща си преди теб не съм обичала никого, а любовта ми към него е много, много по-различна от тази, която изпитвам към теб. Нещо се случи, когато се запознахме, някаква мистериозна енергия премина през мен и ме промени. Няма по-добър начин да го обясня. Това е всичко, което знам.“

Тя изведнъж се наведе напред и лицето й се размаза, докато целуваше камерата.

„Казвам се Скара. Сбогом, Кристофър. Ако не можеш да ми простиш, поне си спомняй за мен. Спомняй си за мен и докато охраняваш Индиго Ридж.“

Тя избута камерата настрани и на екрана се завихриха цветове. И после Хендрикс остана сам с черния монитор, пращенето на електрониката и болезнения галоп на сърцето си.

* * *

С настъпването на зората Черкезов се предаде. Борис правилно беше избрал формите на тормоз. Оказа се, че бившият му шеф ужасно се страхува от ослепяване. Едно порязване под дясното око беше достатъчно да сломи съпротивата му и той му предаде пратката, която пренасяше за „Джамията“ от Мюнхен в Дамаск.

— Нося ключ — каза той на Борис с надебелели, окървавени устни.

— Закъде?

— Само Семид Абдул-Кахар знае.

— Ни ти ли го даде той самият? — смръщи се Борис.

— Не, той е тук, а не в Мюнхен. Трябва да му го предам лично.

— Как? — попита Борис. — И къде.

— Има къща тук. — Устните на Черкезов се разтвориха в някаква пародия на усмивка. — Това ще ти хареса, Борис Илич. Намира се в Стария град, в бившия еврейски квартал, в последната останала синагога. Изоставена е от години, откак сирийските евреи избягаха в Америка.

— Значи Семид Абдул-Кахар се е нанесъл в нея, надявайки се, че враговете му няма да се сетят да го търсят там?

Черкезов кимна и изстена.

— Трябва да си легна. Имам нужда да поспя.

— Не още. — Той тръгна да се отпуска назад, но Борис сграбчи подгизналата предница на ризата му. — Кажи ми кога е срещата и каква е уговорката.

От ъгълчето на устата му потече струйка оцветена в розово слюнка.

— Той очаква мен. Нямаш никакъв шанс.

— Не бери грижа — каза му Борис.

Черкезов се засмя, но се закашля и изплю кръв. После погледна Борис.

— Виж ме. Виж какво направи.

— Да, днес е тъжен ден за теб, Виктор, съгласен съм, но не мога да ти съчувствам. — Борис го раздруса така силно, че зъбите му изтракаха. — А сега, задник такъв, кажи ми подробностите и после можеш да си поплачеш и да заспиш.