Читать «Господството на Борн» онлайн - страница 191

Хендрикс затвори очи. Някъде зад лявото си око усещаше наченките на главоболие.

— Имаш ли добри новини?

— Зависи. Една от частните служби за „Бърза помощ“ е докладвала, че са й откраднали линейка миналата нощ.

— Намерена ли е?

— Не, сър.

— Ами, по дяволите, тогава намерете я!

Той затръшна слушалката с такава сила, че дискът подскочи на бюрото. Погледна го, а после го взе. По метализираната му повърхност се отразиха цветовете на дъгата. Натисна копчето на устройството на компютъра си, сложи вътре диска и го затвори. Чу как механизмът се задейства, на монитора изникна в цял екран плейър и записът тръгна. От черния екран като видение сред нощна мъгла изплува лицето на Маги.

* * *

„Кристофър, когато гледаш този запис, аз отдавна ще съм си тръгнала. Моля те, не се опитвай да се свържеш с мен.“

Тя спря, сякаш знаейки, че Хендрикс ще посегне към джиесема си, както се и случи. Усети как пръстите му треперят под незначителната тежест, сякаш докосва врата й.

„Името ми не е Маргарет Пенрод и не работя като озеленител. Почти нищо, което съм ти казала, не е вярно, макар че истината започна да излиза от мен, без да мога да я спра.“

Очите й блестяха и въпреки че Хендрикс усещаше как в стомаха му се разгаря пожар, нямаше сили да се откъсне от образа й, който потрепваше като слънчев лъч по водата на плоския компютърен екран.

„Сигурно ще ме намразиш. Предполагам, че е неминуемо. Но преди да ме осъдиш, трябва да разбереш нещо.“

Изражението се смени и Хендрикс усети, че се пресяга да вземе нещо, дистанционното, както се оказа. Ракурсът се смени и вместо лицето й на екрана се видя голото й тяло. Беше покрито с кръв.

Хендрикс се наведе напред и седна на крайчеца на стола си.

— Маги, какво, по дяволите…?

После осъзна, че жената, която гледаше, жената, с която беше близък и на която вероятно беше дал сърцето си, не е Маги.

— Коя си ти? — прошепна той.

Камерата се отдалечи и Хендрикс видя, че тя се намира в хотелска стая. Изведнъж го заля нещо като гореща вълна и усети как стомахът се качи в гърлото му. А когато камерата се наведе надолу и обхвана пода зад голото тяло на любимата му, му прилоша още повече.

Те бяха там. Хендрикс тихо изстена. Тримата от наказателния отряд, мъртви до един. От нейната ръка? Мозъкът му щеше да се пръсне. Как е възможно? Като че ли в отговор на въпроса му жената от екрана продължи:

„Тези мъже бяха изпратени да ме убият, защото те защитавах. А сега аз трябва да напусна стая № 916, Вашингтон и Америка… Това е последното ми пътуване. — Камерата отново показа лицето й в близък план. — Предполагаше се да те докарам тук, Кристофър. Стая № 916 трябваше да бъде тайното ни любовно гнездо, в което всяко твое движение, всяка разменена дума се записва, а после се излъчва по медиите. За да бъдеш съсипан. Не можех да позволя това да се случи. А сега вместо убежище на любовта стая № 916 се превърна в стая на ужасите. Сигурно това е подходящ край на историята ни, вече не знам. — Лицето й се скри за няколко секунди, докато отмяташе кичурите коса от лицето си. — Знам само, че си ми твърде скъп, за да те нараня. Ако не си тръгна сега, ще те изложа на ужасна опасност. — Усмивката й беше съжалителна, почти тъжна. — Няма да кажа, че те обичам, защото ще прозвучи като празни, фалшиви думи в твоите уши. Глупаво, плиткоумно признание. Как мога да те обичам, след като се познаваме само от няколко дни? Как мога да те обичам, след като ти наговорих толкова лъжи? И защо земята е третата планета откъм Слънцето? Никой не знае и няма как да знае. Някои неща просто са такива, обвити в мистерия.“