Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 123

— Тук всичко е мокро — отбеляза подигравателно Оченцето и побутна отвратено разхвърляните дрехи с връхчето на обувката си. — Бива ли така? Трябва да се прострат, да се изсушат, както си е редно… Ужасни сте.

— Сами ще си изсъхнат. — Лютичето облече влажния кафтан на Гералт и погледна със завист сребърните гвоздеи на ръкавите.

— Стига си плещил. А какво е това? Нима торбата още е пълна с тиня и водорасли? А това… Пфу!

Гералт и Лютичето мълчаливо погледнаха тъмносинята мида, която Еси държеше с два пръста. Съвсем бяха забравили за нея. Черупката беше полуотворена и силно вонеше.

— Това е подарък — каза Лютичето, прокрадвайки се към вратата. — Утре имаш рожден ден, Кукличке. Така че това е подарък за теб.

— Това?

— Красива е, нали? — Лютичето подуши и бързо добави: — От Гералт е. Той я избра за теб. А, вече е време. Закъснявам. Всичко хубаво…

След като той излезе, Оченцето мълча минута. Вещерът гледаше смърдящата мида и изгаряше от срам — заради Лютичето и заради самия себе си.

— Сетил се е за рождения ми ден? — попита бавно Еси, като държеше мидата по-надалече от себе си. — Наистина ли?

— Дай я тук — рече рязко Гералт и стана от сламеника, пазейки бинтованата си ръка. — Извинявам се заради този идиот…

— Недей — каза тя и извади малка кама от ножницата, която висеше на колана й. — Мидата наистина е красива, ще я запазя за спомен. Само че преди това трябва да я измия и най-вече да изчистя… съдържанието й. Ще го изхвърля през прозореца, на котките.

Нещо тупна и се завъртя на пода. Гералт разшири зениците си и го видя преди Еси.

Беше бисер. Блестящ бисер с преливащи се цветове и с размерите на грахово зърно.

— О, Богове! Гералт… това е бисер!

— Бисер — засмя се той. — Виж ти, все пак си получи подаръка, Еси. Радвам се.

— Гералт, не мога да го приема. Този бисер струва…

— Твой е — прекъсна я той. — Лютичето, макар и да се прави на глупав, наистина помнеше рождения ти ден. И искаше да те зарадва. Все за това говореше и ето че съдбата го е чула и изпълни желанието му.

— А ти, Гералт?

— Аз?

— Ти… също ли искаше да ме зарадваш? Бисерът е толкова красив… Сигурно има огромна стойност… Не съжаляваш ли?

— Радвам се, че ти харесва. И ако съжалявам за нещо, то е, че е само един. И че…

— Да?

— Че не те познавам от толкова дълго, колкото Лютичето. От толкова дълго, че да знам и да помня кога е рожденият ти ден. Да имам възможност да ти подарявам подаръци и да ти доставям радост. Да имам правото… да те наричам Кукличка.

Тя се приближи и неочаквано го прегърна през шията. Той предвиди движението й и ловко и бързо избегна устните й. Целуна я сдържано по бузата, като я прегърна нежно със здравата си ръка. Усети как Еси се напрегна и бавно се отдръпна, но само на ръка разстояние, без да маха ръце от раменете му. Той знаеше какво чака тя, но не го направи. Не я привлече към себе си.

Еси го пусна и се извърна към полуотворения мръсен прозорец.

— Разбира се — рече тя внезапно. — Ти едва ме познаваш. Бях забравила, че едва ме познаваш…

— Еси — каза той след кратко мълчание, — аз…

— Аз също едва те познавам! — избухна тя. — И какво от това? Обичам те! И не мога да се боря с това. Не мога.