Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 125

— Еси, моля те…

— Да, аз се чувствам унизена, унизена от това, че ти признах всичко, че забравих за достойнството си, което повелява да страдам мълчаливо… От това, че с признанието си те разтревожих и те поставих в неловка ситуация. Чувствам се унижена от това, че си смутен. Но не можех иначе. Безсилна съм. Оставила съм се на милостта на поразилата ме болест. Винаги съм се страхувала от болестите — от момента, в който ще се почувствам слаба, безсилна, безпомощна и сама. Винаги съм се бояла от болестите, винаги съм вярвала, че те са най-лошото, което може да ми се случи…

Той мълчеше.

— Знам — зашепна тя отново, — знам, че трябва да съм ти благодарна, че… че не се възползваш от ситуацията. Но аз не съм ти благодарна. И от това също се срамувам. Мразя мълчанието ти, изумения ти поглед. Мразя и теб. Задето мълчиш. Задето не ме лъжеш, не… И нея мразя, твоята магьосница. Охотно бих я наръгала с ножа, защото… я мразя. Нареди ми да си отида, Гералт. Нареди ми да се махна оттук. Не мога сама, по своя воля, а искам да си тръгна, да отида в града, в кръчмата… Искам да ти отмъстя за моя срам, за унижението си, искам да намеря първия, който ми попадне…

„По дяволите — помисли си той, докато слушаше как гласът й става все по-стремителен, като хвърлена по стълбище парцалена топка. — Ще се разплаче, непременно ще се разплаче. Какво да правя, по дяволите, какво да правя?“

Прегърналите го ръце на Еси затрепериха. Девойката се извърна и избухна в тих, поразително спокоен, несдържан плач.

„Нищо не чувствам — отбеляза той с ужас. — Нищо, ни най-малко вълнение. Това, че сега ще я прегърна, ще бъде разсъдлив, добре преценен жест, но не и нещо спонтанно. Ще я прегърна, защото знам, че така трябва, а не защото го искам. Нищо не чувствам.“

Той я прегърна и тя веднага се успокои, изтри сълзите си, тръсна силно глава и се извърна, за да не вижда лицето й. После се притисна към него и зарови глава в гърдите му.

„Малка саможертва — помисли той. — Само малка саможертва. Това ще я успокои — целувка, прегръдка, тихи ласки… Тя не иска повече. А дори да иска, какво от това? Малка саможертва, съвсем малка… та нали тя е красива и заслужава това… Ако искаше още… Това би я успокоило. Тих, спокоен, нежен любовен акт… А аз… Нали на мен ми е все едно, в мен няма да се появят емоции, защото Еси ухае на вербена, а не на люляк и касис, тя няма студена наелектризираща кожа, косите й не са черно торнадо от блестящи къдрици. Очите й са прекрасни, меки, топли и сини, но не горят със студена, равнодушна виолетова светлина. После тя ще заспи, ще извърне глава и ще отвори леко уста. Няма да се усмихне тържествуващо. Защото Еси…

Еси не е Йенефер.

И затова не мога. Не мога да се реша на тази малка саможертва.“

— Моля те, Еси, не плачи.

— Няма. — Тя се отдръпна бавно от него. — Няма. Разбирам. Не можеше да бъде иначе.

Мълчаха един до друг на натъпкания сламеник. Свечеряваше се.