Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 121

Лютичето тичаше, като се задъхваше и с усилие пореше водата, която вече стигаше до коленете им. Изведнъж бардът се спъна, пльосна се насред водораслите и се подпря на дъното с треперещи ръце. Гералт го хвана за колана и го измъкна от кипящия кръг пяна.

— Бягай! Бягай! Аз ще ги задържа!

— Гералт…

— Бягай, Лютиче! Скоро водата ще запълни пролома и тогава няма да можем да се измъкнем! Бягай с всички сили!

Лютичето изохка и побягна. Вещерът тичаше подире му, разчитайки, че при преследването чудовищата ще се разпръснат във верига. Знаеше, че не може да победи, ако се бие с всички едновременно.

Настигнаха го до самия пролом, тъй като водата вече беше толкова дълбока, че те можеха да плуват, а той с усилие се придвижваше напред по хлъзгавите камъни, като постоянно потъваше в пяната. Но в пролома беше прекалено тясно, за да успеят да го нападнат от всички страни. Гералт спря при кухината, в която Лютичето бе намерил черепа.

Огледа се и се успокои.

Удари със самия връх на меча си първия преследвач там, където трябваше да е слепоочието му. На другия, въоръжен с къса брадва, разпори корема. Третият избяга.

Вещерът хукна нагоре по пролома, но в този момент една издигаща се вълна забуча, разпени се, завъртя се в пролома, създавайки водовъртеж, откъсна го от камъните и го понесе надолу към кипящото море. Той се сблъска с мятащ се във водовъртежа рибоид и го отхвърли с ритник. Но след миг някой го хвана за краката и го повлече към дъното. Гърбът му се удари в камъните и Гералт отвори очи тъкмо навреме, за да види две тъмни фигури и блясъка на оръжията им. Парира първото с меча си и машинално се прикри с лявата си ръка от второто. Усети удара, после дойде болката. Отблъсна се с крака от дъното и се понесе към повърхността, събрал пръсти в Знак. Взривът беше приглушен и кратка болка го удари в ушите. „Ако се измъкна жив — помисли вещерът, пляскайки във водата, — ако се измъкна жив, ще отида при Йен във Венгерберг и ще опитам още веднъж… Ако се измъкна жив…“

Стори му се, че чува звук на тръба. Или рог.

Поредната вълна, нахлула в теснината, го вдигна и го захвърли по корем върху огромен камък. Сега чуваше ясно рога и виковете на Лютичето, които сякаш долитаха от всички посоки едновременно. Изкара студената вода от носа си и се отгледа, като отметна с ръце мокрите си коси.

Беше на брега, на мястото, откъдето бяха тръгнали. Лежеше по корем на камъните, а наоколо с бяла пяна кипеше прибоят.

В пролома, който сега вече беше тясно заливче, голям сив делфин танцуваше по вълните. На гърба му, отпуснала дългите си зелени коси, седеше русалката. Имаше изумителни гърди.

— Белокоско! — пропя тя провлечено и размаха конусообразна спирално завита раковина. — Жив ли си?

— Жив съм — изрече вещерът изумено. Пяната около него порозовя. Лявата му ръка отмаляваше и солта го щипеше. Ръкавът на кафтана му беше разрязан право и равномерно и от прореза капеше кръв. „Измъкнах се — помисли си той. — Отново успях. Не, никъде няма да ходя.“