Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 122

Видя Лютичето, който тичаше към него, подхлъзвайки се по мокрите камъчета.

— Задържах ги — пропя сирената и отново размаха раковината. — Но не за дълго! Бягай и не се връщай, Белокоско. Морето… не е за вас!

— Знам! — извика той в отговор. — Знам! Благодаря ти, Шееназ!

VII

— Лютиче — обади се Оченцето, докато късаше със зъби бинта и го омотаваше на ръката на Гералт, — обясни ми откъде на стълбите се е взела купчина миди? Жената на Дроухард сега ги събира и при това не скрива какво мисли за вас.

— Миди? — учуди се Лютичето. — Какви миди? Нямам никаква представа. Може да са ги пуснали прелитащи патици?

Гералт се усмихна и извърна глава. Засмя се тихичко, защото си спомни как Лютичето изгуби цялата сутрин, за да отваря мидите и да се рови из слузестото им месо. Като при това поряза пръстите си и изцапа ризата си, но не намери нито един бисер. И нищо чудно, защото това не бяха бисерни, а най-обикновени миди. Идеята да си направят супа беше отхвърлена още след отварянето на първата мида — тя изглеждаше толкова неапетитна и така вонеше, че чак им потекоха сълзи.

Оченцето приключи с превръзката и седна върху едно обърнато ведро. Вещерът благодари, разглеждайки умело превързаната ръка. Раната беше дълбока и бая дълга. Беше засегнат лакътят, който доста го болеше при движение. Бинтоваха го набързо още на брега, но едва се беше добрал до стаята, когато отново започна да кърви. Точно преди идването на девойката, беше намазал раната с кръвосъсирващ еликсир, а после и с обезболяващ. Еси ги завари в момента, в който с Лютичето се опитваха да зашият раната с помощта на конец, вързан за рибарска кукичка. Оченцето ги наруга и се зае сама с превръзката, а през това време Лютичето й заразказва поукрасено за битката, без да пропусне да й напомни, че притежава изключителни права за баладата. Еси, естествено, засипа Гералт с лавина от въпроси, на които той не можеше да отговори. Тя се засегна, защото реши, че той премълчава нещо. Нацупи се и спря да пита.

— Агловал вече знае — каза тя. — Видели са ви, когато сте се връщали, а жената на Дроухард е зърнала кръвта по стълбите и е хукнала да клюкари. Хората са се изсипали на скалите с надеждата, че вълните ще изхвърлят нещо. Още се тълпят там, но, доколкото знам, нищо не са намерили.

— Няма и да намерят — каза вещерът. — Ще отида при Агловал утре, но ако можеш, предупреди го да забрани на хората си да се мотаят около Драконовите зъби. И, моля те — нито дума за стъпалата или за фантазиите на Лютичето за град Ис. Веднага ще се намерят търсачи на съкровища и любители на сензации и ще се появят нови трупове.

— Аз не съм клюкарка — наду се Еси, отхвърляйки рязко къдрицата от челото си. — Ако питам за нещо, то не е за да хукна веднага към кладенеца и да започна да разказвам на перачките.

— Извинявай.

— Трябва да тръгвам — съобщи изведнъж Лютичето. — Уговорили сме се с Акерета. Гералт, взимам кафтана ти. Моят се е усмърдял и още не е изсъхнал.