Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 124

— Еси!

— Да. Обичам те, Гералт. Все ми е едно какво ще си помислиш. Обикнах те още в мига, в който те видях, там, на празненството по случай годежа…

Тя млъкна и сведе поглед.

Стоеше пред него, а Гералт съжаляваше, че точно в тоя момент си няма работа с някой скрит под водата рибоок със сабя. Защото имаше някакви шансове да се оправи с него. С нея — не.

— Нищо не казваш — отбеляза тя. — Нито дума…

„Уморен съм — помисли си той. — И страшно слаб. Трябва да поседна, причернява ми, загубих много кръв и нищо не съм ял… Трябва да поседна. Проклета стая, дано да я удари мълния при следващата буря. Да имаше поне два идиотски стола и маса, която разделя, през която е толкова лесно и безопасно да се разговаря. Бихме могли даже да се държим за ръцете. А сега съм принуден да седна на сламеника и да я моля да седне до мен. А натъпканият сламеник е опасен, на него е невъзможно да се отдръпнеш, не можеш да избягаш…“

— Седни до мен, Еси.

Тя седна. Без да бърза. Тактично. Далече. Много далече. Прекалено близо.

— Когато научих — прошепна тя и прекъсна проточилото се мълчание, — че Лютичето те е довел окървавен, избягах от къщата като полудяла и тичах, без да виждам нищо, без да обръщам внимание на нищо. И тогава… Знаеш ли какво си помислих? Че това е магия, че си ме омагьосал, скришом, тайно, предателски си ме омаял, омагьосал си ме със знак, с вълчия си медальон или с лош поглед. Това си помислих, но не се спрях, а продължих да бягам, защото разбрах, че искам… искам да остана под въздействието на твоята сила. Но реалността се оказа по-страшна. Не си ме омагьосал, не си използвал никакво вълшебство. Защо, Гералт? Защо не си го направил?

Той мълчеше.

— Ако беше магия — продължи тя, — всичко щеше да е толкова просто и лесно. Щях да се поддам на твоята сила и да бъда щастлива. А сега… Трябва… Не знам какво става с мен…

„По дяволите — помисли си той, — ако Йенефер, се е чувствала така с мен, както аз се чувствам сега с това момиче, не й завиждам. И вече никога няма да се учудвам на постъпките й. И никога няма да я мразя… Никога…

Защото Йенефер изпитва дълбока увереност, че аз съм длъжен да изпълня нещо, което е невъзможно да се изпълни, още по-невъзможно от връзката между Агловал и Шееназ. Изпитва увереност, че малка саможертва тук е недостатъчна, че трябва да се пожертва всичко и пак не се знае дали ще е достатъчно. Не, няма да мразя Йенефер за това, че не може да направи поне малка саможертва. Сега знам, че една малка саможертва вече е твърде много.“

— Гералт — простена Оченцето и сведе глава. — Толкова се срамувам. Срамувам се, че чувствам някакво проклето безсилие, студенина, като ледено дихание…

Той мълчеше.

— Винаги съм мислила, че това е прекрасно и възвишено състояние на душата, благородно и възхитително, дори и когато те лишава от щастие. Та колко балади съм написала на тази тема! А се оказва, че е просто химия на организма, Гералт, простичка и всеобхващаща. Така може да се чувства болен, изпил отрова. Защото човек, изпил отрова, е готов на всичко в замяна на противоотровата. На всичко, дори и да се подложи на унижение.