Читать «Меч на съдбата» онлайн

Анджей Сапковски

Annotation

Гералт от Ривия отново броди из фантастичния свят на нашето вчера или утре. Той е наемник, убива чудовища, но си има свой морален кодекс, който му забранява да наранява хора, освен при самозащита. Гералт ще пътува в компанията на ловци на дракони и ще се сприятели с дракон, ще страда от мъките на любовта, ще спаси поредния град от василиск, и дори ще стане преводач на влюбен княз и русалка, но вечно ще е следван по петите от онази, на която никой не може да избяга — смъртта.

Това е уникално по рода си фентъзи, в което хуморът, приказките и мъдростта се преплитат така, че не можем да се откъснем от самобитния му свят. Ще придружим вещера в странстванията му, които макар привидно да нямат определена посока, често следват свой, неотклонен маршурт към предопределението.

Анджей Сапковски

Границата на възможното

I

II

III

IV

V

VI

VII

VIII

Парче лед

I

II

III

IV

V

VI

VII

VIII

IX

Вечният огън

I

II

III

IV

Малка саможертва

I

II

III

IV

V

VI

VII

VIII

IX

X

Мечът на предопределението

I

II

III

IV

V

VI

VII

VIII

Нещо повече

I

II

III

IV

V

VI

VII

VIII

IX

Информация за текста

notes

1

2

3

4

5

6

7

Анджей Сапковски

Меч на съдбата

Границата на възможното

I

— Няма да излезе оттам, казвам ви! — рече пъпчивият, клатейки уверено глава. — Вече час и четвърт, откакто влезе. Свършено е с него.

Жителите на града, скупчени сред руините, мълчаха, загледани в зеещия черен отвор — затрупания с камъни вход на подземието. Дебелакът с жълта салтамарка пристъпи от крак на крак, изкашля се, свали от главата си измачканата шапка, изтри потта от редките си вежди и каза:

— Ще почакаме още.

— Че защо? — изсумтя пъпчивият. — Там, в подземието, има василиск, забравихте ли, кмете? Който влезе там — изчезва. Малко ли хора загинаха? Защо да чакаме още?

— Нали сме се договорили? — промърмори неуверено дебелият. — Как така?

— С живия сте се договорили, кмете — обади се спътникът на пъпчивия — гигант с кожена престилка на касапин. — А сега той е мъртъв. Ясно е като бял ден. От самото начало беше ясно, че отива на смърт, като другите преди него. Даже и огледало не взе, отиде само с меч. А без огледало не можеш да убиеш василиск, всеки го знае.

— Спестихте някой и друг грош, кмете — добави пъпчивият. — Защото сега няма на кого да платите за василиска. Идете си спокойно вкъщи, а ние ще вземем коня и вещите на магьосника, да не пропаднат така.

— Аха — каза касапинът. — Хубава кобила, а и дисагите са добре натъпкани. Ще погледнем какво има вътре.

— Как така? Редно ли е?

— Мълчете, кмете, и не се бъркайте, да не си изпросите някоя цицина — предупреди го пъпчивият.

— Хубава кобила — повтори касапинът.

— Остави коня на мира, драги.

Касапинът се обърна бавно към непознатия, който излезе иззад срутената стена зад гърбовете на хората, струпали се около входа на подземието.

Непознатият имаше гъста къдрава кестенява коса, кафява туника върху памучния кафтан и високи ботуши за езда. И не носеше никакво оръжие.

— Дръпни се от коня! — повтори той, като се усмихваше заядливо. — Как така? Чужд кон, чужди дисаги, а ти си ги зяпнал с гурелясалите си очи и протягаш към тях мърлявата си лапа? Бива ли така?