Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 120

— Бягай, Лютиче!

— Дай ръка!

— Бягай, по дяволите!

Още едно същество изскочи от водата, разсичайки въздуха с кривата сабя, която държеше в зелената си грапава лапа. Вещерът отскочи от осеяния с раковини ръб на скалата и зае бойна поза, но рибоокото същество не се приближаваше. То беше високо колкото Гералт — водата също стигаше до кръста му, — но внушителният гребен, стърчащ от гърба му и издутите хриле го правеха да изглежда по-едро. Гримасата, изкривяваща широката зъбата паст, поразително приличаше на зловеща усмивка.

Без да обръща внимание на двете потрепващи, плуващи в червената вода тела, съществото вдигна сабята, стиснало с две ръце безформената й ръкохватка. Напрегна силно гребена и хрилете си и завъртя ловко острието, което изсвистя във въздуха.

Съществото пристъпи напред, изпращайки вълна към Гералт, който също завъртя меча и пристъпи, приел предизвикателството.

Рибоокият ловко премести пръсти по ръкохватката, отпусна бавно защитените си с медна броня ръце под водата и скри оръжието. Вещерът хвана меча с две ръце — дясната до самия предпазител, а лявата зад нея — и го вдигна нагоре и малко встрани, над лявото си рамо. Гледаше чудовището право в очите — опални рибешки, дъгоцветни очи, които имаха формата на капки и излъчваха металически блясък. Очи, които не изразяваха нищо и не издаваха нищо. Нищо, което би могло да предупреди за нападение. От дълбините, от долните стъпала, водещи към черната бездна, долетя камбанен звън. Идваше от все по-близо и ставаше все по-ясен.

Рибоокият се втурна напред, измъквайки острието изпод водата, и нападна мълниеносно с далечен страничен удар. На Гералт просто му провървя, защото интуитивно предположи, че ударът ще дойде отдясно. Отби насоченото надолу острие, като се извъртя рязко, и веднага нанесе удар, посрещнат от сабята на чудовището. Сега всичко зависеше от това кой по-бързо ще премести пръсти върху ръкохватката, кой пръв ще премине от плоското, статично съприкосновение на остриетата към удар, за силата на който вече се подготвяха и двамата, пренасяйки тежестта си върху нужния крак. Гералт вече се бе убедил, че и двамата са еднакво бързи.

Но пръстите на рибоокия бяха по-дълги.

Вещерът го удари по хълбока, разсече го, извъртя се, за да натисне острието, и без никакво усилие избегна широк, отчаян и лишен от изящество удар.

Чудовището раззина рибешката си паст и се скри под водата, в която пулсираха тъмночервени облаци.

— Дай ръка, бързо! — извика Лютичето. — Плуват насам. Цяла тълпа! Виждам ги!

Вещерът се хвана за дясната ръка на барда и се измъкна от водата върху каменистата равнина. Последва го вълна с широк фронт.

Приливът започваше.

Затичаха се бързо, преследвани от прииждащата вода. Гералт се обърна и видя, че от морето изскачат многобройни рибоиди и хукват да ги преследват, подскачайки ловко с мускулестите си крака. Той безмълвно ускори бяг.