Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 220

— Няма нищо по-шарлатанско от необмислените мнения, сополанке! От прибързаните и необмислени изказвания!

— Вие не намерихте противоотрова срещу злото! А аз, сополивата вещерка, намерих! Безотказна противоотрова!

Той не отговори нищо, но лицето му го издаде и Цири скочи като стрела иззад масата.

— Смяташ, че говоря глупости? Че това са празни приказки?

— Смятам — отвърна спокойно той, — че в теб говори озлоблението. Смятам, че възнамеряваш да отмъстиш от озлобление и горещо те съветвам да се успокоиш.

— Спокойна съм. А отмъщението? Отговори ми: защо не? Защо да се откажа от отмъщението? В името на какво? На някакви висши съображения? А какво може да стои над наказанието за ужасните дела и постъпки? За теб, философ и етик, отмъщението е глупаво дело, лошо, неетично и в края на краищата — незаконно. А аз питам: къде е наказанието за злото? Кой трябва да го определи и изпълни? Кой? Боговете, в които не вярваш? Великият демиург, с когото си решил да замениш боговете? Или законът? А може би нилфгардското правосъдие, императорските съдилища, префектите? Наивно старче!

— Значи око за око, зъб за зъб? Кръв за кръв? А за тази кръв — следващата? Море от кръв? Искаш да потопиш света в кръв? Наивно, обидено момиче! Така ли смяташ да се бориш със злото, вещерке?

— Да. Точно така! Защото знам от какво се бои злото. Не от твоята етика, Висогота, нито от моралните трактати за порядъчен живот. Злото се бои от страшното, бои се да не бъде осакатено, страхува се от страданието и в края на краищата — от смъртта! Раненото Зло вие като куче от болка! Пълзи по пода и пищи, докато гледа как кръвта тече от вените и артериите му, докато гледа стърчащите от отсечените ръце кости, докато гледа червата, изсипващи се от корема му, докато усеща, как заедно със студа идва смъртта. Тогава и само тогава косите на Злото настръхват и то започва да вие: „Милост! Разкайвам се за извършените грехове! Вече ще съм добър и порядъчен, заклевам се! Само ме спасете, спрете кръвта, не ме оставяйте да умра!“.

Да, отшелнико. Така се борят със Злото! Ако Злото се кани да ти навреди, да ти причини болка — изпревари го, най-добре точно в онзи миг, когато Злото не го очаква. Ако не успееш да го изпревариш, ако Злото ти навреди, то върни му го. Най-добре го нападни, когато е забравило всичко, когато се чувства в безопасност. Върни му го двойно. Тройно. Око за око ли? Не! Двете очи за едно! Зъб за зъб ли? Не! Цяло чене за зъб! Върни му го! Направи така, че то да вие от болка, и от този вой да му се пръснат очните ябълки! И чак след това, като погледнеш към земята, можеш смело и сигурно да кажеш: това, което е пльоснато тук, вече няма да навреди на никого. Не е опасно за никого. Защото как можеш да навредиш някому, като нямаш очи? Като ги няма и двете ти ръце? Как можеш да навредиш някому, когато червата ти се влачат по пясъка, а съдържанието им попива в този пясък?

— А ти — изрече бавно отшелникът — стоиш наблизо с окървавен меч в ръка, гледаш кръвта, която попива в пясъка, и имаш безочието да си мислиш, че си разрешила изконната дилема, че най-накрая си осъществила мечтата на философите? Мислиш, че си променила природата на Злото?