Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 218

— Зимата идва.

— Затова трябва да тръгна още сега. Ако остана — ще се проточи до пролетта… И до пролетта ще се терзая от безделие и несигурност, ще ме измъчват кошмари. Не, трябва да вървя, да тръгна веднага, да се опитам да намеря Кулата на лястовицата. Онзи телепорт. Ти сам пресметна, че до езерото има петнайсет дни път. Значи ще пристигна преди ноемврийското пълнолуние…

— Точно сега не трябва да напускаш убежището — промълви той с усилие. — Сега — не бива. Ще те хванат… Твоите преследвачи… са много близо. Сега не можеш…

Цири хвърли на пода блузката и скочи като пружина.

— Научил си нещо — рязко отсече тя. — От селянина, който взе кожите. Говори.

— Цири…

— Моля те, кажи ми!

И той й каза. А по-късно съжали за това.

* * *

— Сякаш дяволът ги беше изпратил, добри ми господин отшелнико — избъбри селянинът, откъсвайки се за миг от кожите. — Самият дявол. Още от Равноденствието обикаляха из горите, търсеха някаква девойка. Плашеха, крещяха, заканваха се, но после продължаваха нататък, защото никого не успяваха да уплашат. Ала сега измислиха нещо друго: оставиха по някои села и махали едни такива, как ги викаха… Постове някакви… Обаче изобщо не постят, добри господине, защото всеки от тях се тъпче до пръсване, а в село има по трима-четирима от негодниците. Пълно разорение… Ще висят така цяла зима, докато момичето, което причакват, не излезе от скривалището си и не намине през някое село. Тогава най-накрая ще свърши проклетият им пост.

— И при вас ли ги има?

Човекът се натъжи, изскърца със зъби.

— При нас — не. Провървя ни. Но в Дун Дара, на половин ден път от нас, има четирима… Настанили са се в селската кръчма. Проклети мерзавци, господин отшелнико. Закачали момичетата, а когато мъжете им се опълчили, ги убили, добри ми господине, без милост. Утрепали ги…

— Убили са хора?

— Двама. Кмета и още един. И има ли наказание за такива злодеи, добри ми господине? Няма нито наказание, нито закон! Един майстор на колела, който избяга от Дун Дара при нас с жена си и дъщеря си, казва, че някога по света бродели вещери… Те въвеждали ред и изкоренявали всякакво злодейство. Ех, да можехме да извикаме един вещер в Дун Дара, за да се разправи с тези мерзавци…

— Вещерите убиват чудовища, не хора.

— Та това са зверове, добри ми господин отшелнико, не са никакви хора. Чудовища, дошли от пъкъла. Вещер им трябва, казвам ти, вещер… Време е да тръгвам, добри ми господин отшелнико… Студ иде! Скоро ще прибера лодката и ще изкарам шейната… А срещу ония мерзавци в Дун Дара, добри ми господине, е нужен вещер…

* * *

— Така е — повтори през зъби Цири. — Самата истина. Нужен е вещер… Или вещерка. Четирима са, така ли? В Дун Дара? А къде се намира това село Дун Дара? Нагоре по реката? Може ли да се стигне през горичката?

— О, богове — прекъсна я Висогота. — Цири, нали не мислиш сериозно…