Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 219
Анджей Сапковски
— Не призовавай боговете, ако не вярваш в тях. А аз знам, че ти не вярваш.
— Да оставим на мира моя мироглед! Цири, какви дяволски мисли ти минават през главата? Как изобщо можеш…
— А сега ти остави на мира моя мироглед, Висогота! Знам как трябва да постъпя! Аз съм вещерка!
— Ти си млада и неуравновесена личност! — избухна Висогота. — Ти си травмирано, огорчено, невротично дете на ръба на нервен срив. На всичко отгоре си обзета от мисълта за отмъщение! Заслепена си от жажда за възмездие! Нима не го разбираш?
— Разбирам го по-добре от теб! — възкликна тя. — Защото ти нямаш никаква представа какво е отмъщение, понеже никога не си преживявал онова, на което бях подложена аз. И нямаш никаква представа какво е истинското зло!
Тя избяга навън, хлопвайки зад гърба си вратата, през която в стаята веднага нахлу пронизващият зимен вятър. След няколко секунди Висогота чу цвилене и тропот на копита.
Висогота грабна раздразнено калаената чиния на масата. „Да върви — помисли си той. — Нека изкара злобата си.“ Той не се страхуваше за нея, тя често яздеше из блатата и денем, и нощем, познаваше пътеките, бентовете, островчетата и плитчините. А ако се изгубеше, беше достатъчно да отпусне поводите и враната Келпи щеше да намери пътя към дома, към кошарата.
След известно време, когато вече доста се стъмни, той излезе и закачи фенер на стълба. Постоя край живия плет, ослушвайки се за тропота на копита и плясъка на вода. Но вятърът и шумоленето на тръстиките заглушаваха всички звуци. Фенерът на стълба се люля известно време като побеснял и накрая угасна.
И тогава той го чу. От далеч. Не, не оттам, накъдето беше тръгнала Цири. От другата страна, противоположната. От блатата.
Див, нечовешки, протяжен виещ писък. Стон.
Минута тишина.
И отново.
Елфическото призрачно създание. Предвестницата на смъртта.
Висогота затрепери от студ и страх. Бързо се прибра в колибата, мърморейки си под нос, за да не слуша, за да не чува, защото звукът беше непоносим.
Преди отново да запали фенера, от тъмнината се появи Келпи.
— Влез в колибата — каза Цири меко и нежно. — И не излизай. Нощта е отвратителна.
Докато вечеряха, отново започнаха да се карат.
— Мислиш си, че знаеш много за проблемите на доброто и злото!
— Знам! И то съвсем не от университетските книжки!
— Разбира се, че не. Всичко си научила от собствен опит. От практиката. За твоите дълги шестнайсет години си натрупала огромен опит.
— Напълно достатъчен! Това е доста време!
— Поздравявам ви, колежке учен.
— Подиграваш ми се — нацупи устни тя, — без дори да имаш представа колко зло сте създали на този свят вие, прогнилите учени, теоретици, с вашите книги, с вековния ви опит в четенето на морални трактати, и то толкова задълбочено, че не ви остава време да погледнете през прозореца, за да видите как изглежда светът в действителност. Вие, философите, изкуствено поддържате измислените от самите вас философии, за да вземате заплати от университетите. И понеже никой няма да даде и пукната пара за грозната истина за света, вие сте измислили етиката и морала, красиви и оптимистични науки. Само че лъжливи и шарлатански!
