Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 221

— Да — отвърна надменно тя. — Защото онова, което е пльоснато по земята и му изтича кръвта, вече не е Зло. Може би още не е Добро, но със сигурност не е и Зло!

— Казват — заговори бавно Висогота, — че природата не търпи празнота. Онова, което лежи на земята и кръвта му изтича, което е паднало от твоя меч, вече не е Зло? Кое тогава е Злото? Някога замисляла ли си се за това?

— Не. Аз съм вещерка. Докато ме обучаваха, аз се заклех пред себе си, че ще се изправям срещу Злото. Винаги. Без да се замислям… Защото е достатъчно веднъж да се замислиш — добави глухо тя, — и унищожението губи смисъла си. Отмъщението губи смисъла си. А това не бива да се допуска.

Той поклати глава, но тя с жест му попречи да отговори.

— Време е да завърша разказа си, Висогота. Разказвах ти повече от трийсет нощи, от Еквинокцията до Саовине. А не съм ти разказала всичко. Преди да си тръгна, трябва да разбереш какво се случи в деня на Еквинокцията в селцето, наречено Говорог.

* * *

Тя застена, когато я смъкнаха от седлото. Болеше я бедрото, по което я беше ритал Бонхарт предишния ден.

Той дръпна прикрепената към нашийника верига и я повлече към къщата.

До вратите стояха няколко въоръжени мъже. И една висока жена.

— Бонхарт — каза единият от мъжете, слаб брюнет с изпито лице, хванал в ръка обкован с бронз камшик. — Трябва да призная, че умееш да се появяваш изненадващо.

— Здрасти, Скелен.

Човекът, когото бяха нарекли Скелен, я гледа известно време право в очите. Тя потрепери под погледа му.

— Е, как ще стане? — обърна се той отново към Бонхарт. — Веднага ли ще ми обясниш всичко, или малко по малко?

— Не обичам да обяснявам на площада, защото в устата ми влизат мухи. Може ли да влезем вътре?

— Заповядай.

Бонхарт дръпна веригата.

В къщата чакаше още един мъж, раздърпан и блед, най-вероятно готвач, защото чистеше дрехите си от брашно и мляко. Щом зърна Цири, очите му светнаха. Той се приближи.

Не беше готвач.

Тя го позна веднага, помнеше мръснишкия му поглед и петното на физиономията. Беше същият, който заедно с „катериците“ ги беше преследвал на Танед, именно от него беше избягала, когато скочи през прозореца, а той заповяда на елфите да скочат след нея. Как се беше обърнал към него онзи елф? Ренс?

— Я виж ти! — каза язвително той, като я мушна силно и болезнено с пръст в гърдите. — Госпожица Цири! Не сме се виждали от Танед. Дълго, дълго ви търсих. И най-накрая ви намерих!

— Не ви знам кой сте, господине — изрече студено Бонхарт, — но онова, което сте намерили, принадлежи на мен, затова си дръжте лапите по-надалеч от нея, ако държите на пръстите си.

— Казвам се Риенс. — Очите на магьосника проблеснаха зловещо. — Благоволете да го запомните, господин ловец на глави. А кой съм аз, ще се изясни ей сега. Както и ще се изясни на кого принадлежи госпожицата. Но защо да изпреварваме събитията? Сега искам просто да й предам един поздрав и да направя едно признание. Надявам се, че нямате нищо против?