Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 217

Зазвънтяха шпаги, в стаята влетя Бореас Мун.

— Господин коронер! Побързайте, господин коронер! Те пристигнаха… Няма да повярвате кой!

С един жест Стефан спря Бригден, който вече поднасяше желязото към петите на шпионина.

— Трябва да играеш в лотарията, Риенс — каза коронерът, поглеждайки през прозореца. — През живота си не съм виждал на някой да му върви толкова много!

През прозореца се виждаше тълпа, а в центъра на тълпата — двама конници. От пръв поглед Кена разбра кои са те. Знаеше кой е слабият мъж с белите рибешки очи, възседнал едър дорест кон. И кое е момичето с пепеляворуси коси върху прекрасната врана кобила. Ръцете на момичето бяха вързани, около врата й имаше нашийник. Подпухналите й устни бяха насинени.

* * *

Висогота се върна в колибата в отвратително настроение — потиснат, мълчалив, дори ядосан. Това беше резултат от разговора със селянина, който беше дошъл с лодка да вземе кожи. Може би за последен път преди пролетта, беше казал селянинът. Времето се разваля все повече с всеки изминал ден. Лапавицата и вятърът са такива, че да те е страх да влезеш във водата. Сутрин локвите са покрити с лед, току-виж и сняг може да завали всеки момент, а след него — студове, скоро и реката ще замръзне, тогава прибирай лодката в плевника и вади шейната. Но из Переплут, нали знаеш, с шейна не става…

Селянинът беше прав. Надвечер се струпаха облаци, от тъмносиньото небе се посипаха бели парцали. Поривистият вятър пречупи сухите тръстики и разпени водната повърхност. Стана пронизващо, осезаемо студено.

„Вдругиден — помисли си Висогота, — е празникът Саовине. По елфическия календар след три дни е Нова година. По човешкия трябва да почакаме още два месеца.“

Келпи, враната кобила на Цири, тропаше и пръхтеше в обора.

Когато влезе в колибата, завари Цири да рови в един сандък. Той й позволяваше това, дори го одобряваше. Първо, това беше съвсем ново занимание след язденето на Келпи и прелистването на книгите. Второ, в сандъците имаше много вещи на дъщеря му, а момичето се нуждаеше от топли дрехи. Няколко пъти смени дрехи, тъй като в студа и влагата бяха необходими дълги дни, преди изпраните парцали да изсъхнат изцяло.

Цири избираше, мереше, отхвърляше, заделяше настрани. Висогота седна на масата, изяде два сварени картофа и оглозга едно пилешко крилце. Мълчеше.

— Добра работа — показа Цири предметите, които Висогота не беше виждал от много години и дори беше забравил за съществуването им. — И те ли са на дъщеря ти? Тя обичаше ли да кара кънки?

— Обожаваше. Не можеше да дочака зимата.

— Мога ли да ги взема?

— Вземай каквото ти хареса — сви той рамене. — На мен не ми трябват. Ако ти вършат работа и обувките ти стават… Багажа ли си приготвяш, Цири? Да не се каниш да тръгваш?

Тя се вторачи в купчината дрехи. След кратко мълчание каза:

— Да, Висогота. Така реших. Разбираш ли… Не трябва да губя нито минута повече.

— Сънищата ти?

— Да. Видях много неприятни неща. Не съм сигурна дали това вече се е случило или ще се случи в бъдеще. Нямам представа дали ще успея да го предотвратя… Но трябва да вървя. Разбираш ли, преди време се сърдех на близките си, че не са дошли да ми помогнат. Че са ме зарязали на произвола на съдбата… А сега си мисля, че самите те се нуждаят от помощ. Трябва да потеглям.