Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 92

Свещеникът целуна обкованата със злато корица на Евангелието и зачете литургия на език, който Уилям не разпозна; май не беше нито татарски, нито арабски. Той постави ален плат около бокал и потопи сребърна лъжица за евхаристия във виното, за да раздаде кръвта Христова на своето паство.

Ръцете на Уилям се свиха в юмруци до тялото му. Да види подобна ерес и да е безсилен да я спре, негодувание разкъса душата му. Как може човек да предложи тялото и кръвта Христови без разрешение от папата? Това беше изопачаване на всичко свято!

Но въпреки всичко присъствието на тази църква толкова далеч в земите на татарите беше причина за надежда, ако не за радост. Докато тамплиерът мърсуваше, той, Уилям, поне беше открил цел на своето търсене. Пътят на коприната беше пътят на съдбата му.

Мълчешком се измъкна навън.

54

Жосеран се събуди рано и тихо се измъкна от леглото. Трите жени лежаха свити една в друга и спяха. На сутринта, както винаги се появи вината. Ще потърся опрощение от брат Уилям, помисли си той. Още тази сутрин ще отида при него.

И все пак, помисли си той, в сравнение с останалите ми грехове този наистина не се брои. Мъжът дойде при мен открито и ми предложи жените си; смяташе го за важна чест. Защо трябва да съм съгрешил, ако съм взел нещо, което открито ми е предложено?

Слънцето още не беше изгряло. Зелените плочи на купола на джамията се появиха сред влажната и кълбяща се мъгла. Мъже с обточени с бяла дантела шапчици на теметата се движеха тихо като призраци из улиците. Забулени жени отскачаха бързо назад да се скрият от очи зад дървените, обковани с гвоздеи врати.

Това беше пъклен свят, напълно чужд за него, все едно беше преминал през кората на земята. Тук, далеч от всички християнски закони, той се луташе без посока в собствените си съмнения. Освободен от правилата и задушаващата власт на Църквата, той за пръв път в живота си възприемаше така ясно себе си.

Праните му дрехи бързо изсъхнаха на сухия въздух. Вървеше през пробуждащия се град към двореца на даругачи. Едноокия вече беше оседлал и натоварил камилите. Когато видя Жосеран, направи неприличен жест с пръста на едната си ръка и палеца и показалеца на другата. Изкиска се и се изхрачи стръвно в прахта.

До кошарите стоеше Уилям, ръцете му бяха свити пред тялото му като на покайващ се.

— Ще чуя изповедта ти, когато пожелаеш.

— Проклет да си, свещенико.

— Бих рекъл, че проклятието е нещо, което би искал да избегнеш.

Жосеран въздъхна.

— Ще дойда при теб по залез. Тогава ще ме изслушаш.

— Благословен да е Бог. Започвах да се опасявам, че нямаш срам.

— Има много неща, от които ме е срам.

Той вдигна дясната си ръка във въздуха:

— Признай пред мен всичко в изповед и може би ще освободя душата ти от всички грехове с тази ръка.

Жосеран поклати глава.

— Ще призная вината си за всичко, което се случи тази вечер, но повече от мен няма да чуеш.

— Искаш ли да страдаш от мъченията на Дявола в пламъците? — изсъска към него Уилям.

Жосеран кимна.