Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 93

— Може би точно това искам.

Хутлун не му проговори, дори не го погледна. Час след изгрев яздеха в кервана през обгърнатите в мъгла полета по мръсносивия шист на пустинята.

По-късно сутринта спряха в другия край на оазиса, за да попълнят запасите си с вода от последните кладенци. В дрехите му вече имаше пясък, както и в малките бръчици на очите му и в брадата му. Пустинята бързо възстановяваше своето.

Хутлун приклекна до една от калните вади и напълни кожения си мех с вода.

— Далеч ли сме от мястото, за което сме тръгнали? — попита я той.

— Защо? Ще ти се да бяхме останали в Гаочанг ли?

Нещо в интонацията й го зарадва.

— Гаочанг ми се стори оазис, пълен с удоволствия.

— Там накъдето сме се запътили — тросна се тя, — има само пустиня.

Профуча покрай него. Жосеран я изпроводи с поглед. Ако беше християнка, щеше да каже, че онова, което я мъчи, много прилича на ревност. Представата, че Хутлун е завладяна от подобно чувство заради него, вля нова бодрост в стъпките му. Тази сутрин с лекота се метна на камилата си и през целия жарещ ден усмивката не слезе от лицето му.

55

Три седмици бяха изминали, откакто напуснаха Кашгар. Изминаваха вероятно по седем или осем левги на ден, прекарваха нощите си в някой град–оазис или зад стените на кервансарай. Но един следобед Хутлун спря кервана близо до горичка от разкривени тополи и нареди на татарите да направят стан за нощуване в откритата пустиня. Не обясни причината за заповедта си.

— Не разседлавай камилата си — обърна се тя към Жосеран. — Искам да дойдеш с мен.

Камилата му измуча от неправдата, когато Жосеран отново я накара да се изправи. Той последва Хутлун на север през пустинята.

Яздеха през тесен пролом, следваха сухото дъно на потока. Червени скали се издигаха на стотици стъпки нагоре и ги обграждаха. Тихото „сук-сук“ на Хутлун, с което подканяше камилата си да върви, отекваше от стените на скалите. Жегата беше непоносима.

Жосеран вдигна очи и от видяното дъхът му секна. Скалата беше като медена пита от пещери и при отвора на всяка имаше издялани от камък идоли. Приличаха на идолите на Боркан, които беше видял в Кука, и някои бяха с височина три човешки боя. Фино изработените каменни одежди носеха белезите на изминалите векове и се издигаха сред безветрената тишина в пролома.

— В името на светата кръв на всички светци — измърмори той.

Хутлун спря камилата си.

— Не е ли чудо?

— Това ли искаше да ми покажеш?

— Има още — обяви тя. Скочи от камилата и я спъна. Жосеран направи същото.

— Що за място е това?

— Това е долината на хилядата Буда. Монах на име Ло Цун дошъл тук и имал видение за безброй Буда, които се издигат към небето в бляскав облак. И до последния си ден работил за това да превърне в истина видението си.

— Невъзможно е един човек да направи всички тези идоли.

— Имало манастир в другия край на долината. Монасите, които живеели там, посветили живота си на изработването на тези статуи.

— Но как са ги издигнали дотам? Няма път.

— Има, но е стръмен. Ела.

Жосеран я последва, когато тя пъргаво пое по скалите. Почувства се като мечка, която се тътри след газела. Хутлун не спря да си поеме дъх и той не успя да я настигне.