Читать «Пътят на коприната» онлайн

Колин Фалконър

Пътят на коприната

Тази книга се посвещава на прекрасната ми Даяна, която излекува крилото ми и ме научи отново да летя.

Благодарности

Работата по Пътя на коприната отне много години и бих искал да благодаря на хората, които най-накрая я подготвиха за печат. Най-напред благодаря на агента си Патрик Уолш, чийто ентусиазъм съпроводи моята история от предложения за преглед ръкопис до ръцете на невероятния Антъни Чийтам от Корвус, Атлантик.

Изразявам своята благодарност към всички в Корвус, които работиха по книгата заедно с мен, най-вече на Ник Чийтам и Рина Джил, те и двамата бяха нейни поддръжници, както и на прекрасния ми редактор, Лора Палмър, която й придаде завършен вид, ред по ред. Хиляди благодарности на Риченда Тод за коментарите и предложенията й по ръкописа. Благодаря на всички ви. Специални благодарности и на Тим Кърноу, мой приятел, откакто се помня, който беше с мен в добри и лоши времена и познава историята, както и историята на историята, по-добре от всеки друг.

Благодаря и на шофьора, който ни закара до пещерите в Турфан и ни свали от острите скални зъбери, след като се счупи кормилната ос на високопроходимия джип. Искаше ми се да си спомнях името му. Вероятно имам посттравматична амнезия. Благодарности и към шофьора на автобуса, който ни закара извън Урумки и макар да шофираше в платното за насрещно движение със запалени фарове, някак успяваше да се размине с всички коли, които се движеха срещу нас. Може би следващия път трябва да понамали уискито на стоянките за почивка!

Пролог

Лион, Франция

В 1293 година от рождението на нашия Господ

Откриха го в покритата галерия на манастирския двор. Лежеше по гръб, по брадата му имаше лед. Замаяно бълнуваше за някакъв рицар тамплиер, за възложена от папата тайна мисия, за красива жена, яздеща бяла татарска кобила. Събратята му монаси го отнесоха в килията му и го положиха на твърдото и тясно легло, което беше негово през последните двайсет години. Вече беше стар човек и нямаше какво да се направи. Очите му светеха със студения блясък на смъртта. Един от монасите отиде да потърси абата, за да може старецът да направи последната си изповед.

В помещението беше кучешки студ. Абатът коленичи до стария монах. Някъде в гората елов клон рухна шумно на земята под тежестта на снега. Очите на стареца се отвориха при шума и жълтеникавият пламък от свещта се отрази в зениците му. Дишаше на хъхрещи пресекулки и абатът се намръщи от неприятния мирис на дъха му.

Старецът неясно изшептя някаква дума, вероятно име.

— Уилям — тихо рече абатът, — вече съм готов да чуя изповедта ти.

— Моята изповед ли?

— Ще ти бъдат опростени всички грехове и тази нощ ще се представиш пред светия си Създател.

Уилям се усмихна с призрачна усмивка, която смрази абата до дъното на душата му. Старият монах се беше появил при тях, обвит в мистерия, и беше на път да си иде по същия начин.

— Вода…

Абатът повдигна главата му и навлажни устните му с водата от дървената купа. Толкова студено беше тук. Дъхът на Уилям се издигаше към тавана като тънка мъглица, сякаш напускаше тялото му.