Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 94

Изчака го на площадка високо на скалата. Челото й блестеше от пот и това беше единственият външен белег за усилията й. Той рухна на колене, едва поемайки си дъх. Когато се съвзе, вдигна поглед към нея и видя на устните й ленива, подигравателна усмивка.

Вси светии, възкликна наум той. Майка й трябва да е била планинска коза.

Огледа се. Гледката беше зашеметяваща: червените скали на пролома, белите върхове на Небесните планини в далечината, издигащи се в маранята от следобедния пек.

Около него и над него бяха статуите на идолопоклонниците, някои изсечени от дърво, други от камък. Едни лежаха, ръцете им подпираха главите им като хурии в баня. Имаше много повече, отколкото му се беше сторило, когато вдигна поглед към тях от дъното на долината. Някои от тях му се виждаха по-дълги от дванайсет стъпки.

Никой в Акра нямаше да му повярва, че е видял подобно нещо, когато се завърнеше.

Изправи се на крака.

— От тук — Хутлун го поведе към входа на пещерата.

Във вътрешността на планината беше благословена прохлада и всеки звук отекваше по-силен. Усети мириса на вековете.

Очите му привикнаха към полумрака и видя множество тунели, които тръгваха от входа, като пчелен кошер в скалата. Някои водеха към сводести ходници, достатъчно широки за един човек, други бяха с големината на църква, издълбана в самата скала със скосени тавани.

Срещу входа имаше правоъгълна площадка, върху която се издигаше гигантска теракотена статуя на онзи Боркан, седнал с вдигната дясна ръка, осветен от идващ от входа сноп светлина. Меките части на ушите му бяха неестествено дълги, стигаха почти до раменете му, а тежките му клепки бяха сведени сдържано като у девица. Носеше наметка, подобна на тога и беше изкусно боядисан в нюанси на охра и аквамарин.

Помощниците му бяха подредени в нишите из скалата около него, също теракотени, с височина на човек и толкова правдоподобни, че в мрака Жосеран беше на косъм да посегне към меча си.

— Те са просто от глина — измърмори Хутлун и го поведе към една от по-малките пещери, която тръгваше от главното помещение.

В нея беше дори още по-сумрачно и изминаха няколко мига, преди да различи силуетите по таваните и стените. Ахна от удивление. Всяка частица от стената беше изпълнена с рисунки, повечето на този Боркан и неговите сподвижници с усмивки на сатири. Но тук имаше и безчет други фигури, негови поклонници и ангели, както и портрети на крале и кралици в прекрасни дворци, войници по време на война, земеделци, които работят на полята, дяволски музиканти с лютни и флейти. Всички бяха изрисувани с темпера върху слоеве гипс, фантастичен подземен свят от планински гледки и укрепени замъци, небеса като мраморна хартия, изобилстващи от купища демони и чудовища, голи хурии, всичките изобразени с най-фин рисунък в нюанси на черно, кремаво и нефритено.

— Това е… дяволско — прошепна той.

— Не разбираш нищо.

— Славата на монасите на Боркан в подобни изображения ли?

— Картините не са за слава, ами за да покажат суетата на света — отговори тя. — Истинското има на Боркан било Сидхарта. Родил се като велик принц, но един ден изоставил изпълнения си с удобства живот, за да стане монах. Учел, че всичко е преходно, че щастието и младостта са нетрайни, че животът е страдание, а ние сме уловени в безкраен кръг от раждания и прераждания. Ако водиш добър живот, следващото ти прераждане ще бъде по-добро. Ако правиш лоши неща, ще се завърнеш като просяк или може би като товарно добиче. Но едва когато изоставиш всички желания, се измъкваш от безкрайния кръг и стигаш до Рая.