Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 82

— Понякога. Продължавам да живея в страх, че може да получа вечно наказание.

— Имате бог, който ви прави слаби, после ви наказва за слабостта ви. Не ти ли си струва странно?

Не знаеше как да й отговори. Отново не успя да защити вярата си. Не можеше да защити вярата си дори в спор с една татарка! Вместо това промени разговора:

— Каза, че си видяла старец, който язди до мен в планините.

— Ти не ми вярваш.

— Трудно ми е да го повярвам. Но съм любопитен.

— Старецът е тук, независимо дали вярваш или не. Тук е, независимо дали си любопитен или не си.

— Ако е така, мисля, че знам кой може да е.

— Казвам ти какво съм видяла. Нямам нужда от обяснението ти. Не е необходимо.

— Описваш баща ми.

— Баща ти мъртъв ли е? — Той кимна. — Защо, християнино, за теб това е странно? Предците ни винаги са с нас. Трябва да ги почитаме или ще ни донесат лош късмет.

— Според теб дали духът на баща ми ме е последвал дотук, за да ме защити?

— Разбира се. Защо иначе ще е тук и ще язди с теб?

— Защо иначе? Ами като проклятие.

— Ако те проклинаше, защо не те бутна в планинската пропаст, когато спасяваше твоя шаман?

Жосеран не можа да й отговори. Искаше отчаяно да й повярва. Искаше и да я прегърне. Усещаше как сърцето му бие лудо в гърдите му, а в слабините и стомаха му се разливаше топлина.

— Такава жена като теб не съм познавал — измърмори той.

За един безразсъден миг си представи как се пресяга и я целува. Надяваше се дори тя първа да го направи, че могат да се съединят под това огромно звездно одеяло, докато спътниците им спят на няколко крачки от тях.

Вместо това тя каза:

— Уморих се вече. Отивам да спя.

След като Хутлун се изгуби в мрака, той се сви на земята объркан, изтощен и без да може да си отпочине. Смут беше обхванал разума и сърцето му.

— Прости ми — прошепна той в свитите си пръсти.

Луната изгря над пустинята. Той се заслуша в тишината да долови бащиния си глас.

49

Отново поеха на път към изток. От лявата им страна бяха планините, които татарите наричаха Тян Шан, Небесните планини. Ледени шапки проблясваха на индиговосиньото небе, докато под тях скалистите хребети на върховете бяха набраздени от дерета, които им придаваха вид на лапи на приклекнало животно. Ден след ден яздеха, гледаха планините как се променят според хода на слънцето от нежно розово до медено и метално сиво на пладне, виолетово и кафяво на здрачаване.

Навсякъде из равнината се виждаха кости, белеещи на слънцето скелети на коне, камили и магарета, понякога дори по някой ухилен човешки череп.

Вървяха в покрайнините на великата пустиня Такламакан, обясни Едноокия. Преведено от езика на уйгурите, името означаваше „влизаш и повече не излизаш“. Но те нямаше да рискуват да наближат пастта на Такламакан, увери го той. Оазиси обкръжаваха сърцето на смъртта като наниз от перли шията на принцеса.

— Стига да не излезе лоша буря и да не се изгубим, ще се държим далеч от него.

— Колко често има подобни бури? — попита го Жосеран.

— Постоянно — отговори Едноокия и избухна в особения си кикот.