Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 80

— Разкажи ми за себе си, християнино — помоли Хутлун.

— Какво искаш да знаеш?

— Разкажи ми за онези земи, които споменаваш. Онези Земи отвъд. Там ли си роден?

— Не, роден съм близо до място, което се нарича Троа, в Бургундия, област в страна на име Франция. Не съм я виждал пет години и дори повече, откакто домът ми е място по име Акра, това е голям град с крепост близо до морето.

— Какво е да живееш в крепост? Понякога нямаш ли чувството, че си в затвор?

— През целия си живот съм живял между каменни стени. Привикнал съм. Всъщност откритите пространства като това ме плашат.

— Не бих могла да живея зад стени. Човек трябва да има трева под краката си и оседлан кон да язди.

Жосеран вдигна поглед към небето. Приличаше на къс черна коприна, обсипана с диаманти. Красиво беше, но го караше да се чувства разголен.

— Веднъж като дете реших да открия колко звезди има там горе. Промъкнах се скришом навън от замъка една нощ и легнал в полето, започнах да броя.

— И колко звезди има?

— Не знам. Заспал съм. Баща ми ме открил под грамаден дъб, почти замръзнал и ме отнесъл у дома. Събудих се на постеля от кожа до запаления буен огън. Никога повече не пожелах да опознавам нощта. Нито пък съм брал такъв студ. Докато не попаднах на Покрива на света.

Припомни си ръцете на баща си около него, как го топлят, как брадата му гъделичка врата му. Споменът трябваше да носи удоволствие, но както много други, и този беше примесен със скръб.

Дали пък не е трябвало да ме остави там под дъба, помисли си Жосеран.

— Баща ми много често ме е прибирал на ръце вкъщи — сподели и Хутлун. — Все бягах нощем. Исках да летя, да докосна звездите с върха на пръстите си. — Протегна ръка към звездното небе. — В Християнство имате ли имена за звездите?

— Онази там е Полярната звезда — посочи на север, — но имаме имена и за струпванията от звезди. — Той посочи над главата си. — Например това там наричаме Голямата мечка. Ако го гледаш достатъчно дълго, можеш да си представиш силует на мечка.

— Тогава имате невероятно въображение — разсмя се тя. — За нас това са Седемте великани. Виждаш ли звездата ей там. Това е Златният пирон. На него боговете привързват конете си.

— Вярваш в повече от един бог, така ли?

— Вярвам, че може да има повече от един. Може ли някой да каже?

— Но има само един Бог, който ни е създал, който е създал и останалите неща.

— Как може да знаеш със сигурност, че има само един бог? Бил ли си на Синьото небе, за да го видиш лично?

— Такава е вярата ми.

— Вярата — повтори тя. — Вярвам, че конят ми ще ме отведе до края на пътуването. Останалото трябва сама да разбера.

Умълчаха се.

— Имаш ли деца, християнино? — изведнъж го попита тя.

— Имах. Дъщеря.

— Какво стана с нея?

— Почина.

— Ами съпругата ти?

Той се поколеба. Доколко можеше да сподели с тази жена миналото си? И ако й разкажеше, колко от него би могла да разбере, когато собствените й обичаи бяха толкова различни?