Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 84

Едноокия беше вързал повода на едната камила към товарния самар на другата и така всички камили вървяха навързани една за друга. Последната камила в редицата имаше звънче на врата си. Едноокият знаеше, че ако не чува звънчето, една или повече камили са се отвързали. Жосеран скоро привикна към нежното прозвънване заедно с ритмичното глухо тупкане на камилските копита по коравия пясък, тържественото скърцане на въжетата и прошепнатото „сук-сук“ на камиларя, който вървеше напред и водеше.

Горещият вятър ги изсуши напълно. Жосеран вече не чувстваше устните си, които бяха подути и покрити с твърда коричка от напукана и разкъсана кожа. Нямаше вода, с която да се измият, но това беше без значение, сухият въздух спираше всяко потене, веднага отнемаше всяка влага от кожата. Дори Уилям беше изгубил вонята си.

Бодливите храсти тамариск бяха единствената оцеляла растителност. Вятърът беше отвял земята около тях и ги беше оставил като червенеещи туфи. Но дори и в най-отчаяните места стада диви кози пасяха от тях и откриваха някак храна в тази дяволска земя.

Бедната им храна го беше направила слаб. Жосеран се страхуваше да не полудее, безкрайното небе и сивата, еднообразна пустиня се сливаха и дори самото време беше станало еднакво. Жегата се надигаше от повърхността на пустинята и раждаше призраци на хоризонта, привидения от дървета и замъци, а в следобедите, когато очите му бяха изморени, а гърлото му продрано, в далечината му се привиждаха планини, които миг по-късно се оказваха само шепа камъни. Или пък виждаше обширни езера, а когато се вгледаше отново, от тях нямаше и следа.

За да запази разсъдъка си, той си наложи да си припомни песни на жонгльорите от тържищата в Троа и Париж или да рецитира псалми и молитви. Но жегата и изтощението някак му бяха отнели способността да се занимава дори с такива прости задачи. Мислите му блуждаеха и понякога забравяше къде се намира.

Постоянно го мъчеше жажда. Понякога стигаха до плитко езерце със спечена кал и тръстика, а и с няколко локви накиселяваща вода. Насекоми подскачаха над пяната по повърхността. Татарите въодушевено пълнеха меховете си от тази богата на вкусове супа.

Пясъчни бури танцуваха и вилнееха като духове в пустинята.

Една вечер Хутлун го улови да ги наблюдава, докато правеха стана си в каменистата равнина.

— Духове — каза тя.

— Винаги са по двама — измърмори той, — вият се в противоположни посоки.

— Уйгурите казват, че това са духовете на двама влюбени от различни кланове, на които не позволили да се оженят заради враждата между племената им. Не могли да понесат мисълта да живеят разделени, избягали в пустинята, за да бъдат заедно, и загинали в пясъците. Сега прекарват дните си, като танцуват и тичат из хълмовете.