Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 62

— Ще направя, каквото мога.

Жосеран впери поглед в нея открито. Толкова много от красотата й, или от красотата, която той й приписваше, беше скрита под кожите, които носеше! И красива ли беше? Тормозеше го любопитство, какво е тялото й, но всъщност погледът й го омайваше. Щом я погледнеше, сякаш надзърташе в душата й.

— Наистина ли можеш да видиш бъдещето? — попита я той.

— Виждам много неща, понякога са от настоящето, понякога предстои да се случат. Не става по мое желание. Нямам власт над дарбата си.

Дарбата, помисли си удивено Жосеран. Във Франция свещениците нямаше да го нарекат дарба. Те щяха да я вържат за дибата, после да я изгорят на кладата!

Изведнъж падна мрак, остави ги сами със скръбния вой на вятъра.

— Късно е. Трябва да проверя стражите. Оставям те да си довършиш разговора с твоя кон. Може би по-късно ще ни споделиш мислите му.

Разсмя се и си тръгна.

35

На Покрива на света лятото идваше едва за няколко седмици и толкова рано напролет нищо не растеше. Само неуморни, ледовити ветрове вееха, виеха и шептяха час след час и късаха нервите.

Понякога дърпаха конете през преспите и свирепите пориви на снежната буря, следваха поредица от остри хребети, които се виеха нагоре в истински скален гръбнак. На тази височина въздухът беше рядък и Уилям имаше вид като че всеки миг ще рухне. Лицето му беше посиняло на места, а дъхът му свиреше в гърдите.

Вятърът беше неумолим и неуморим противник. Жосеран не можеше нито да говори, нито да мисли заради него. Постоянно ги бъхтеше с невидими юмруци, опитваше се да ги върне обратно, вилнееше над тях ден след ден.

Един следобед облаците бяха изчезнали за миг и те видяха от другата страна на долината участъци от глина и червеникава пръст, показала се в синьо-белия масив от ледници. Жълто-кафява река се виеше като вена между кални брегове от глина и лед, лъкатушеше до полянка от тъмнозелени долини, вероятно на цяла левга под тях.

Все едно надзъртаха в Рая.

Хутлун се обърна на седлото, вятърът развяваше шала й.

— Виждаш ли — извика тя. — Покривът на света!

За първи път в живота си Жосеран се почувства толкова малък. Ето това е величието на Бог, помисли си той, неговата дължина и неговата широчина. Това беше религията в естествения й вид.

Тук горе аз съм много далеч от човека, когото мислех, че съм. Всеки ден чувствам как поредното късче от мен пада и се превръщам в непознат за самия себе си. Вече не съм подвластен на устава на тамплиерите, нито роб на Църквата, имам толкова неудържими и светотатствени мисли. Това пътуване ми подари дива свобода.

Погледна към Уилям, отпуснат върху коня си, качулката скриваше лицето му.

— Тук сме далеч от Христос! — извика му той.

— Никой човек не е далеч от Христос, тамплиере! — надвика рева на бурята монахът. — Ръката Божия ни води и защитава дори тук!

Грешиш, помисли си Жосеран. Този бог, който живее тук, не ми е господар.

Трупът беше почернял от студа. Очите ги нямаше, изкълвани от птиците, животните се бяха добрали до вътрешностите. Появи се над тях за миг в мъглата. Оставили го бяха на скала до пътеката, едната ръка висеше вкочанена от ръба. Невъзможно беше да се каже дали е на мъж или на жена.