Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 60

34

Облаците се спуснаха от върховете, кълбяха се и вряха като пара, а земята под краката им се превърна в глина. Светът беше станал безцветен.

От време на време през пролуките в мъглата съзираха за миг бели зъбери, които после отново изчезваха. Орлите ги наблюдаваха от върха на канарите.

Конете им затъваха по ронливите сипеи, камъните се търкаляха в пропастта и така и не чуваха как падат на дъното. Животните се бореха да си поемат дъх, а щом стигнеха до билото на някой хълм, трябваше да слизат от седлото и да ги водят, копитата им тракаха и се подхлъзваха надолу, към долината от другата страна.

Изкачваха се все по-високо и по-високо.

Една вечер стигнаха до проход високо в планината и за миг облаците се разделиха. Жосеран обърна поглед и видя самотните равнини на казахските овчари далеч зад тях. После сивите облаци и мекият сняг се спуснаха отново като завеса и ги оставиха сами с потракването на конските копита по глината, звука от гласа на Уилям, който крещеше молитви сред кънтящите планински проходи, и далечния вой на вълк. До пътеката костите на отдавна умрял кон се трошаха в снега.

Покривът на света се издигаше високо, високо над тях, студен и ужасяващ.

Когато се изкачиха над нивото на дърветата, вече нямаше за какво да връзват конете си. Затова Хутлун показа на Жосеран и Уилям как да увиват юздите около предните крака на конете като примка и специален възел, който се отпускаше бързо. Животните изглежда бяха привикнали на такова отношение. Жосеран не беше виждал татарски кон да се противи, когато връзваха краката му.

Тамплиерът остана удивен от отношението на татарите към животните си. Въпреки че без изключение бяха най-добрите ездачи, които е виждал, те не поддържаха никаква връзка с конете си, както правеха християните и сарацините. Към вироглавите коне не се отнасяха с жестокост, нито пък се радваха на кротките. Не им говореха, не ги галеха, нито ги окуражаваха. В края на деня, когато приключеше ездата, те набързо ги изчесваха с дървено чесало, за да махнат засъхналата пот, после конете веднага биваха спъвани и оставяни свободно да си търсят храна, защото дори в снега татарите не се грижеха за прехраната им.

Самият Жосеран беше безкрайно притеснен за Късмет. Не вярваше, че ще оцелее още дълго.

Сега се намираха във високите долини, където не се виждаха нито таджики, нито киргизци. Последните няколко нощи бяха пренощували свити един в друг под саморъчно направени навеси. Струпваха дисагите като ниски прегради срещу режещия вятър и сняг. Тази вечер, докато слънцето залязваше зад Покрива на света, Късмет стоеше нещастно и трепереше. Умираше от глад, вече не приличаше на кон, костите й се брояха под кожата. Тя се извърна към последния слънчев лъч, докато сенките от зъберите пропълзяваха към нея и потрепери, когато Жосеран погали костеливия й врат.

Той й прошепна няколко утешителни думи в ухото, знаеше, че ако не се спуснат скоро надолу от тези планини, ще я изгуби.