Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 64

И може би никога няма да го пожелая.

Тази нощ черните планини замръзнаха под сребърната луна. Вятърът шибаше платнищата на навеса с изненадващ бяс. Жосеран усети как снежинки се вмъкват във врата му под качулката на мантията му.

Уилям зъзнеше до него.

— Хутлун каза, че от другата страна на тези планини има християни — рече Жосеран.

— Кога ти го каза?

— Преди няколко дни.

— И защо не си ми съобщил по-рано?

— Сега ти го казвам.

— Презвитер Йоан ли е?

— Не знам. Каза само, че вече познават нашата религия в Каракорум и че дори в двора има хора, които я изповядват.

Отговорът на Уилям му отне известно време, студът забавяше мислите му.

— Казах ти, че Бог ни води, тамплиере.

— Освен това обсъждахме догмите на нашата вяра и тя изрази желание да види Евангелията — каза Жосеран.

— Казал си на вещицата за светата Библия, която нося. И защо?

— Любопитна е за нашата религия.

— Тя не бива да я докосва! Ще я оскверни!

През дупка в заслона Жосеран видя как една звезда пада и оставя сребриста следа.

— Може би ще успееш да направиш първото си покръстване — каза той.

— Тя е вещица и за нея няма изкупление.

— Никаква вещица не е.

— Явно си станал познавач по тези въпроси.

— Просто прояви любопитство към нашата Свещена книга — Жосеран усети как у него се надига гняв. — Нали Божието слово принася само добро на онези, които го видят?

— Ти си влюбен в нея!

Жосеран усети истината като физически удар.

— Проклет да си — рече тамплиерът.

Обърна му гръб и се сви под кожите. Щом затвори очи, мислите му се насочиха към Хутлун, както всяка вечер в мрака. Уилям беше прав. Напуснал беше Франция, за да намери изкупление в Земите отвъд, а ето го сега, както казва Уилям, влюбен във вещица. Може би изкупление няма, помисли си той, няма за хора като мен. Ще бъда хвърлен в Ада. Но при такъв студ е трудно да се страхуваш от огъня.

37

Този ден облаците се оказаха под тях. На бледосиньото небе грееше студено слънце. Сякаш наистина се намираха в небесата.

Изкачили се бяха до свят от огромни обли камъни, играчки на великани. Заобикаляха ги цитадели от планини и огромни ледове изтичаха от ледниците. Дори скалите тук се пукаха от студа. Хутлун му каза, че това е най-високото място в света. Наистина вече дни, откакто пътуваха, и не бяха виждали никакви обитатели, нито една жива душа. Само веднъж Жосеран съзря двойка бели леопарди, които го наблюдаваха лениво от една издатина с немигащите си лешникови очи.

Единствените им другари бяха вълците, но и тях виждаха рядко, самотният им скръбен вой раздираше нощта.

Живееха от изварата, която татарите носеха със себе си. Хутлун му беше обяснила как се прави. Варели кобилешкото мляко, после го наливали в мях и го биели с пръчка, за да извадят маслото, докато не станело на паста, и накрая оставяли остатъка на слънце, за да изсъхне. След няколко дни то се втвърдявало до цвета и гъстотата на пемза. Щом тръгвали на дълги походи, взимали извара в дисагите си. Когато местните провизии не достигали, те слагали известно количество в кожения мех, който държат на седлата си, и до края на деня от непрестанното подрусване на ездата съдържанието се превръщало в кашата, която ядели.