Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 61

— Още малко, смела моя Късмет. Дръж се. Ще имаш сочна трева, която да пасеш, и слънце, което да сгрява хълбоците ти. Само се дръж.

— Какво правиш?

Той се огледа. Хутлун.

— Страда.

— Това е кон.

— С Късмет сме заедно от пет години. Имам я, откакто пристигнах в Земите отвъд.

— Късмет ли?

— Така й е името — отговори той, докато я галеше по муцуната. — Означава „съдба“.

— Името й ли?

— Да, името й.

Хутлун го изгледа така, както би изгледала идиот, който си играе със собствените си нечистотии.

— Вие не давате ли имена на конете си? — попита я той.

— А на облаците давате ли имена?

— С коня е различно.

— Конят си е кон. Говориш ли с овцете и добитъка си?

Тя му се подиграваше, може би, но се и опитваше да го разбере. Единствена Хутлун от татарите проявяваше искрено любопитство към него. Въпреки че той говореше езика им и вече можеше с лекота да общува с тях, те не му задаваха въпроси за него или за страната му, само Хутлун го правеше. Останалите приемаха присъствието му с грубо безразличие.

— Презирате светите си хора, но обичате конете си. Трудно е да ви разбере човек.

Тя се обърна и се загледа към стана им: парчета платнища, които се вееха от планинския вятър — на две на три приготвения им подслон за през нощта. Хутлун наблюдаваше как Уилям се бори с дисагите си, приведен срещу вятъра, докато с мъка вървеше към заслона.

— Какво има в тези торби, та е толкова ценно за него?

— Дар за вашия Велик хан?

— Злато ли е?

— Не, не е злато.

Жосеран беше научил, че монахът носи със себе си илюстрована Библия и псалтир заедно с представителните одежди на призванието си: мисал, стола и сребърна кадилница. Пазеше ги така, сякаш на земята няма по-ценно съкровище; особено Библията, защото никой друг, освен духовниците нямаше право да притежава нито Стария, нито Новия завет. Самият Жосеран имаше само молитвеник и часослов.

— Защо ги пази така? Ако се канехме да ви убиваме за дрънкулките ви, щеше да ни е по-удобно да го направим още преди една луна.

— Не знам — отговори Жосеран. — Единствената ценна вещ, която има, е кадилница от сребро.

Хутлун кимна замислено.

— Съмнявам се, че новият ни хан ще е много впечатлен. След курултая ще има купища сребро и злато.

— Уилям се надява да впечатли хана ви с нашата религия.

— Без магия? — Хутлун се съмняваше в успеха му. Обърна се навреме, за да го види как се подхлъзва и пада на леда. — Едва ли ще успее да впечатли някого. И то, ако стигне до Каракорум, което ми е трудно да си представя.

— Подценяваш го. Той се наслаждава на страданието толкова, колкото ти на кобилското мляко. То го подтиква да продължава. Ще стигне до Каракорум.

— Може ли да видя тази Библия? — попита тя ненадейно.

— Трябва да попиташ брат Уилям.

— А той ще откаже. Но няма да го направи, ако ти го попиташ вместо мен.

— Аз ли? Той ме има за Дявол. Няма да ми я даде. Много е ревнив към нея.

— Кажи му, че това е неговата възможност да впечатли със своята религия една татарска принцеса.

Жосеран се почуди колко ли тежест ще има този довод, след като Уилям я смяташе не за татарска принцеса, а за татарска вещица.