Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 59

— Не му трябва да изпълнява магия. Той е миропомазан като Божи наместник на земята. Ако искам, мога да му споделя греховете си и той ще ми даде Божието опрощение.

— Опрощение за какво?

— За прегрешенията, които съм направил.

— Имаш предвид грешките. Имаш нужда твоя Бог да ти каже, че си сгрешил, но всичко е наред, така ли?

— Освен това чрез него разбираме каква е Божията воля.

Тези негови думи изглежда изненадаха Хутлун.

— Че то е много лесно да разбереш каква е волята на боговете. Те са на страната на онези, с които е победата.

Неопровержима логика, помисли си той. Дори папата казваше, че Бог им дарява победите, а за пораженията трябва да търсят причината в греховете си. Може би в крайна сметка не бяха толкова различни.

— За твоя народ ти си шаман — каза той. — Можеш ли да правиш магия?

— Понякога виждам поличби за бъдещето. Това е дарба, която малцина притежават. Сред нашия народ ме смятат за най-добрата.

— Затова ли те избраха да ни преведеш през планините?

— Не. Баща ми нареди така, защото съм добър водач и ме бива с конете.

— Защо не избра Текудай?

— Нямаш ми доверие, понеже съм жена, така ли? — Когато той се подвоуми как да отговори, тя продължи: — Водя ви не по своя воля. Наредиха ми така. Да не би да съм примряла за компанията на варвари?

Изглежда, я беше обидил. Тя се извърна и започна да говори с другарите си; непристоен разговор, в който сравняваха Уилям с коня му.

След като отнесоха храната, манап извади флейта, направена от куха кост от крило на орел. Започна да свири. Към него се присъединиха други мъже, свиреха на нещо, което приличаше на лютня. Инструментът беше красив, тумбеста музикална кутия, издълбана от парче палисандрово дърво и инкрустирана със слонова кост. Хутлун пляскаше с ръце, смееше се и пееше, огънят оставяше профила й в сянка.

Докато я наблюдаваше, Жосеран се чудеше, не за пръв път, какво ли е да си легнеш с татарка. Убеден беше, че тя няма да е безразлична към него като проститутките в Генуа и Венеция. Чудеше се защо се измъчва с подобни мисли. В крайна сметка не би могло да се случи.

Тази нощ Жосеран и Уилям спаха заедно с татарите в юртата на манапа, увили се в завивки и с крака към огъня. За Жосеран, да знае, че Хутлун е свита на няколко стъпки от него, беше изтезание, което развали почивката му и колкото и да беше уморен, не можа да заспи. Съзнанието и страстите му воюваха в него.

Сам със себе си спореше за честта си. Въпреки че тя вече е опетнена с кръв и похот, помисли си той. Не ми е останала чест! Сега искам да я опетня още повече и да намеря начин да се съединя с татарска дивачка?

Според правилата на Ордена на тамплиерите съм положил клетва за подчинение и целомъдрие и ми е поверена свещена мисия, която може да спаси Светите земи от сарацините. А единственото, за което мисля, е как да си легна с една татарка?

За теб няма спасение, Жосеран Сарацини. А може би е почти невъзможно да бъдеш спасен, означава и да е почти невъзможно да бъдеш прокълнат. През изминалите пет години Господ бог те следваше и тук, в тази степ, вече не чувствам жежкия му дъх във врата си. Ако не беше този свещеник, може би вече щях да съм се освободил от него.