Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 44

— В ордена имаше свещеници, които ни изповядваха.

— Щом е така, тогава знаеш, че редовно трябва да се покайваш.

— Почувствам ли нужда да се покая, братко Уилям, ще се допитам до теб.

Жосеран се обърна настрана и се помъчи да заспи.

— Защо имам усещането, че носиш голям товар? — попита Уилям.

— Наистина нося голям товар. Един доминикански монах на име Уилям.

— Наясно съм с мнението ти за мен, тамплиере. Но не допускай грешката да ме смяташ за тъп. Познавам кога един човек храни някакво терзание. Твоята сила може да е във войната, но приумиците на душата са моята.

— Благодаря ти за загрижеността. Да спим сега.

Жосеран затвори очи, но сънят не идваше. Мислеше за Хутлун и за пустотата в погледа й, появила се, докато гледаше Уилям, за начина, по който татарите се бяха умълчали около нея. Като че беше надзърнала в душата му. Дали може да надзърне и в моята? Надяваше се да не може, защото той не се страхуваше толкова от чудовищата, които дебнеха отвъд Покрива на света, колкото от онези, които се криеха в него самия.

26

Хутлун притежаваше дарбата, откакто се помнеше. Появила се беше като неудържима енергия в тялото й. Открай време не я свърташе на едно място, дори като дете винаги заспиваше с мъка и на няколко пъти беше скитосвала нощем.

Пращаха братята й в свирепи вихрушки да я търсят в мрака. Понякога не можеха да я открият. Когато Хутлун се връщаше в стана на следващата сутрин, премръзнала и с празен поглед, майка й вече я оплакваше и скърбеше за смъртта й.

После Хутлун се измъчваше от угризения. Но не можеше да направи нищо, за да се спре. Дарбата й не го позволяваше.

Странните подтици на душата й постихнаха след първото й месечно кървене, но не изчезнаха. Веднъж отведе коня си до края на скала и си представи как го пришпорва отвъд ръба в пространството и тишината на вечното Синьо небе. Тогава си помисли как може да разпери ръце и как щяха да се превърнат в огромни, червеникавокафяви криле на сокол.

Би могла да полети.

Да лети.

Брат й Текудай я беше открил, сграбчил за юздите и издърпал коня й от ръба на урвата.

Скоро след това Текудай се поболя. Баща и извика шаманите и те казаха молитви за него, по тяхна молба трима пленници кераити бяха съсечени и с кръвта им напръскаха тялото на Текудай, който лежеше и се гърчеше на леглото си от кожи. И въпреки това силите на брат й отслабваха.

Когато шаманите влизаха в нечия юрта, защото в нея има причинена от злите духове болест, тази болест можеше да прескочи от едното тяло в другото и беше опасно за обикновен човек да се приближава. Само че една сутрин Кайду надзърна през покривалото на входа на юртата и откри Хутлун свита на кълбо до брат си, заспала дълбоко. Той се втурна и я изнесе, надал вой от отчаяние, уплашен, че може да изгуби не само сина си, но и дъщеря си. Хутлун обаче изобщо не се разболя.

Вместо това Текудай започна да се съвзема.

След този случай започнаха да я спохождат виденията. Един ден Хутлун отиде при баща си и му каза да не ловува този ден, защото е сънувала как чудовище го изяжда. Той през смях отхвърли предупрежденията й. Същия следобед, докато вадеше стрелите си от повалена дива коза, го нападна мечка. Тя остави четири огромни прореза върху гърдите му и когато го донесоха у дома, едва дишаше.