Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 46

Остави го и отиде до Хутлун. Обърна се и чу как камшикът изплющя.

На лицето й се четеше невероятна диващина. Изобщо не приличаше на жените, които познава. Тя е примитивна. Истинската дама никога не се радва на подобни зрелища.

— Какво правят? — попита той.

— Тя го подлага на изпитание.

— Какво изпитание?

— Поиска да се омъжи за него. Сега по право й се пада да провери дали е подходящ за съпруг. Той трябва да се докаже. Каква полза има от съпруг слабак? Жената не може да изхрани децата си с целувки и милувки.

Камшикът пак изплющя. Жосеран отново се обърна. Младият мъж все още беше прав на седлото и стабилно яздеше. По гърба му вече имаше две кървави бразди.

— И колко ще продължи?

— Докато тя не реши, че е доволна.

— А ако не го иска за съпруг?

— Тогава той трябва да реши колко може да издържи на бичуването. Ако падне от седлото, губи правото да я иска. От нея не се очаква да вземе мъж, който няма нито смелост, нито сила.

Камшикът изплющя, после отново и отново. Младежът не показа никакъв външен израз на болка. Но кръвта шуртеше по гърба му и обагряше панталоните му. Момичето размахваше камшика.

Тълпата надаваше радостен възглас при всеки удар. Жосеран забеляза, че младежът се беше поотпуснал на седлото. Гърбът му беше вече целия в кръв. Но продължаваше да стои на коня и не се опитваше да се измъкне от обхвата на камшика.

Момичето почака, наблюдаваше ездача, който направи пълен кръг. После извика високо и вложи цялата си сила в нов замах. Момчето трепна, но запази равновесие. Кървави пръски близнаха по хълбоците на коня.

— Ако го обича, сега ще спре — каза Хутлун. — Той се доказа.

— А ако не го обича?

— Ами тогава за него ще е добре да не е чак такъв куражлия.

Но както предрече Хутлун, момичето втъкна камшика в колана си и вдигна ръце, пронизителен и насечен вик се понесе над дивите планини. Семейството й, което беше наблюдавало изпитанието, наобиколи коня, за да поздрави ездача, които на свой ред им се усмихна и прие поздравленията, усмивката му приличаше повече на гримаса.

— Като жена ще очаквам всеки мъж да е способен на подобно нещо за мен — каза Хутлун. — Като дъщеря на хан ще очаквам много повече.

Той остана с усещането, че му отправя предизвикателство.

— В твоята страна имат ли те за смел? — попита го тя.

— Ако един мъж няма чест и доблест, има ли изобщо нещо?

— И добър ездач ли си?

— Един от най-добрите.

— Колко коне притежаваш?

Татарите взимаха по двайсет коня със себе си, когато тръгваха на поход, повече, отколкото който и да било рицар би могъл да мечтае, повече, отколкото много богати благородници притежаваха, а самият той беше всичко друго, но не и богат. Как би могъл да й обясни, че е продал малкото си притежания, за да отпътува за Светите земи? Как би могъл да й обясни условията на службата си в Ордена на тамплиерите?

— Имам три коня — каза той, което беше отчасти така, защото ги яздеше в битка, но всъщност принадлежаха на ордена.

— А колко съпруги?

— Бог повелява мъжът да има само една съпруга.

— Една съпруга, ако кръвта му не е гореща. Както един мъж би изпил само една купа кумис, ако не е жаден — изсмя се тя.