Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 43
Колин Фальконер
— Не може да се върне. Изпълнява своя дълг, както и аз.
Настъпи опасна тишина. Татарите — и мъже, и жени, наблюдаваха Хутлун; дори свирачът беше оставил настрана инструмента си, пияниците бяха замлъкнали. Тя се взираше в Уилям, дори не в него, а някак през него.
— Какво става? — попита Уилям.
— Не знам.
— Защо зяпат така? Да не сме направили нещо, което ги е ядосало?
Хутлун отново заговори.
— Кажи на твоя шаман, че ако не се върне, ще трябва да се научи да страда.
— Страданието е нещо, което му носи радост.
— Той дори не е започнал да проумява какво е страдание — заяви Хутлун, после особеният поглед изчезна от очите й и тя насочи пак вниманието си към овнешкото.
Мигът отмина. Разговорите и смеховете се възобновиха. Пияниците се нахвърлиха върху черния кумис с подновена стръв. Но Жосеран беше разтърсен. Усети как студени мравки запълзяват по гърба му, сякаш самият дявол е стъпил на гроба му.
25
На Жосеран и Уилям дадоха отделна юрта, към средата на големия стан, близо до орду на Кайду. Татарските им домакини бяха запалили в сребриста купа благовония до олтара на Натигай и въпреки че Уилям набързо ги угаси, уханието им продължи да се носи във въздуха. Жосеран се вмъкна под завивките от животински кожи, легна по гръб и впери поглед в небето през дупката за дима в тавана.
Тамплиерът видя коленичилия силует на Уилям до тлеещата жарава от огъня. Измърмори молитва за освобождението им.
Жосеран се присви още по-дълбоко под кожите. Пожела си Уилям да млъкне и да заспи. Нервите му бяха изопнати и се нуждаеше от почивка. Франция, дори Земите отвъд изглеждаха невероятно далеч тази вечер. Като че бяха пристигнали в някакъв подземен свят. Беше пренебрегнал суеверието на Уилям, но и той самият изпита страх. Нощем не беше така лесно да се присмееш на приказки за мъже с опашки и крака, които растат от главите им.
Толкова далеч бяха от закрилата Христова. Малцина оцеляваха в подобни пътешествия. Повечето потъваха в неумолимостта на тези планини, завинаги изгубени за християнския свят, и никой нито ги виждаше, нито ги чуваше повече.
Уилям беше единствената позната следа, останала на Жосеран, единствената му котва, привързваща го към християнския свят. Каква тъжна ирония.
В Акра Томас щеше да се чуди защо не се завръщат с отговора, даден от Хулегу на техните настойчиви молби. Бради до коленете ще да са покарали на Жерар и Юсуф, докато седяха в някоя затворена килия в Алепо. Всички останали ще са ги забравили. Дори папата, подозираше той.
— Искаш ли да се изповядаш? — попита в мрака Уилям.
— Да се изповядам?
— Толкова много седмици пътуваме, а ти не си се изповядвал.
— Прекарах цялото време на седло върху гърба на коня. Не съм имал голяма възможност да съгрешавам.
— Колко време е минало от последната ти изповед, тамплиере?
Повече от десет години, помисли си Жосеран. Безсмислено щеше да е да изброява незначителните си прегрешения, докато върху самата му душа има неизличимо петно, за което не може и никога няма да може да говори на глас, особено пред свещеник.