Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 41

Не спираше да се удивлява на количеството кобилешко мляко, което тези татари можеха да изпият на едно хранене. Понякога му се струваше, че само от това живеят.

Текудай, господар на орду, седеше на приповдигнато легло зад огъня. Над главата му висеше изображение, което татарите наричаха „брат на господаря“. Над главата на съпругата му висеше друго, наречено „брат на господарката“. Такива идоли имаше във всяка юрта по няколко.

Само на Кайду, като на хан, му беше позволено да притежава образа на Чингис хан.

Жосеран наблюдаваше татарите, докато се хранят. Отначало взимаха малко от мазнината на месото, за да намажат устата на Натигай, друг от боговете им, после откъсваха едри късове от подвареното овнешко и като го държаха близо до лицата си с едната ръка, с другата сечаха хапки от месото с ножовете си.

— Виж ги само как ядат! — възмущаваше се Уилям. — Не са хора. Земята ще се отвори и всички тия създания ще се сгромолясат в самия Пъкъл. Дори жената. Тя е женски дявол, вещица.

Жосеран не отвърна. Никак даже не я мислеше за дявол.

— Някъде тук е презвитер Йоан. Де да можеше да ни прати съобщение, можехме да се спасим от тези дяволи.

Презвитер Йоан, помисли си Жосеран. И той беше суеверие като гигантските мравки!

— Не вярваш ли? — попита го Уилям.

— Вярвам, че ако изобщо някога е живял презвитер Йоан, Бог вече си го е прибрал.

— Но със сигурност наследниците му са живи.

— Мохамеданите търгуват с Изтока. Някои разправят, че са ходили чак до Персия и че никога не са чували за такъв владетел.

— Вярваш на думите на сарацините, така ли?

— А ти вярваш ли на хора, чийто крак не е стъпвал по-далеч от Венеция? Ако тази легенда е истина, къде е презвитер Йоан?

— Татарите може да са го отблъснали на юг.

— Ако и той се спасява от татарите като всички останали, каква ни е ползата?

— Той е някъде из тези земи. Трябва да чуем за него. Той е нашето спасение.

Жосеран започваше да се ядосва, както ставаше винаги когато говореше с монаха, и затова отново се съсредоточи върху храната. Хутлун седеше от другата страна на огъня, точно срещу него, наблюдаваше го как се мъчи да го прави като татарите и каза:

— Може би трябва да се храниш, както умееш. Имаш толкова голям нос, че можеш да му отрежеш края.

Жосеран впи поглед в нея.

— Сред моя народ носът ми не се смята за голям.

Хутлун предаде думите му на околните, които избухнаха в смях.

— Тогава сигурно всички произлизате от конете си.

Проклета да е, помисли си той. Но не се отказа да използва ножа като татарите. Научил беше от многото прекарани в Земите отвъд години, че е по-мъдро да се придържаш към местните обичаи, вместо да останеш верен на своите. А и нямаше да й достави удоволствието да се предаде.

Някои от мъжете бяха приключили с яденето и пиеха купа след купа черен кумис. Братът на Текудай вече беше пиян и хъркаше, полегнал на една страна. Приятелите му пееха дрезгаво, а един от тях свиреше на еднострунна цигулка.