Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 38

— Ей… — подвикнах аз.

Тази дума пасваше на обстановката точно колкото старите ми дънки. Все пак успях да постигна някакъв ефект. От една от двукрилните врати тихо излезе някакво куче и се насочи към мен.

Обожавам златистите ритривъри!

— Здрасти, куче — казах аз и коленичих. — А стопанинът ти къде е?

Ритривърът подуши дланта ми и учтиво ми позволи да го почеша зад ухото.

— Може би ти си Чингиз? — предположих аз. — Тогава имаш поздрави от Маниака.

— Поздравите са за мен. А той се казва Байт.

Мъжът се появи след кучето, също толкова безшумно. Приближи се и ми подаде ръка:

— Чингиз.

Да се чудиш откъде родителите му са изкопали това име. Може да има някакви съвсем далечни източни корени, да речем, татарски. Но общо взето приличаше по-скоро на швед. На типичен чист швед. Висок, як. С руса коса до раменете и лице северен тип. Със слънчев загар, обаче си личеше, че инак има много бяла кожа. Носеше спортен екип, ама марков, „Адидас“, а не китайско менте, и маратонки. Никога не бях виждал хора, които се разкарват из апартаментите си с маратонки „Рийбок“. Както и подобни апартаменти, всъщност.

— Леонид…

— А защо не каза името си на охраната?

— С какво би помогнало?

— Логично — кимна Чингиз. — Нали не бързаш?

Премина на „ти“ толкова непринудено, че маниерът му не будеше никакви възражения.

— Не много…

— Е, добре… Байти, не досаждай на човека!

Песът издърпа носа си под дланта ми и обидено се оттегли.

— Какво пиеш? — поинтересува се Чингиз. — Дрехите се окачват тук.

Гардеробът в хола беше голям почти колкото нашето преддверие. Свалих якето, мъчейки се да подредя мислите си. Не яко, а супер яко. Откъде Шурка има такива познати? А и какъв хакер може да бъде тоя тип с войнствено име и обноски на виден мафиотски бос?

— Та какво пиеш, Леонид?

— Всичко, което гори. — Реших да не падам по гръб.

— Виж, това е добре. Хайде на първо време да идем в кухнята.

Потътрихме се натам по страшно дълъг и просторен коридор, с картини на едната стена, а на другата — прозорци с изглед към площада при метрото. Чингиз вървеше пред мен, под мокрия от пот анцуг се очертаваха яки мускули. Здрав е като канара. И не му пука от нищо, за разлика от царящата по-долу параноя. Сега като нищо бих могъл да извадя нож и го наръгам в гърба.

Впрочем, ако бях килър, все едно не бих го направил. Как пък не, да убия домакина, а после да взема да се изгубя. Ще има да бродя седмици из тоя апартамент, като от време на време се натъквам на източници на вода — разни бидета и писоари, и на залежи от храна — да речем, някакви скулптури от шоколад под стъклени похлупаци…

В кухнята наистина имаше шоколадова статуя, почти метър висока. Само че без похлупак. Негърче с какаово клонче в ръка. Едното му ухо беше отчупено — явно някой е бил много гладен.

За сметка на това самото помещение въздействаше някак успокояващо… приличаше по нещо на нормалните. Сякаш някой беше разтегнал двойно една обикновена кухня във всички посоки, след което се беше кротнал. Е, и беше запълнил допълнително отворилите се пространства с уютни мебели от лакирано дърво, техника, пакети с храна…