Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 40

— Длъжен ли съм да отговарям?

— Да. — Чингиз остави празната халба. — Отговориш ли — получаваш играчките…

— Тогава ще ти отговоря. И аз самият не знам.

— Ама че хитрец — доволно каза Чингиз. — Още един въпрос… Ще ги препродаваш ли?

— Не. Трябват ми само за лично ползване.

Чингиз мълчаливо бръкна в джоба на горнището си. Нямаше да се учудя, ако беше извадил диск с програми. Но в ръцете му се появи мобилно телефонче с големината на запалка.

— Не си помисляй, че съм се чалнал от толкова имане — каза той, като ме погледна накриво. — Наистина е удобно…

Е, богатите си имат своите прищевки… Странно е, разбира се, да се обаждаш от клетъчен телефон, когато е под ръка домашният…

— Пат? — измърмори в „слушалката“ Чингиз. — Отлепи се за миг от компютъра. Вземи подаръка ми, изкопирай го… Да. Точно така. И слез в кухнята.

Странно е, разбира се, да телефонираш до другата стая…

— Имам усещането, че съм в дълбината… — казах аз.

— Симптом на дийп-психоза — откликна Чингиз. Прибра клетъчния. — Вземаш програмите и си тръгваш, така ли?

— Ако ме пуснат. — Аз се подсмихнах.

— Ще те пуснат. Но бих предпочел да си поприказваме. Ти ме заинтригува.

— Взаимно е. — Аз се надигнах и напълних халбата си. — Още повече, че имам няколко въпроса към теб.

Чингиз ми подаде своята халба с думите:

— Ами питай. Ама първо ми сипи нещо.

— Познаваш ли Подляра?

— Познавах го — лаконично отвърна Чингиз.

Значи все пак Ежко е бил прав. А Маниака бърка…

— Той ли е проникнал в „New boundaries“?

— Да.

Чингиз явно не го беше страх от нищо. Впрочем, човек с неговия начин на живот едва ли си има проблеми с дийптаунската полиция.

— Трябва по-подробно да разбера какъв е случаят, Чингиз.

— Да не си решил да ставаш хакер, Леонид? — Чингиз се усмихна. — Или да пишеш книга за живота на великите хакери?

— А Подляра велик ли е?

— Ако не беше най-мързеливият, щеше да е най-великият.

— Никога не съм чувал за него — казах аз, без да се усетя, че излизам от образа на обикновен обитател на Дийптаун.

— Онези, за които са чували всички, не са никакви хакери, Леонид. Хакерът работи в мрак и самота. Хакерът не оставя следи.

— Ти хакер ли си?

Чингиз се засмя:

— Бях. Интересно ми е… ти кой си. Сега е мой ред да питам, не смяташ ли?

Кимнах. Но Чингиз не успя да попита нищо.

— Чинга…

Извърнахме се към вратата.

— Ето ти диска…

Хлапакът беше пълна противоположност на Чингиз. Непохватен тийнейджър, мургав, тъмнокос, тромав, с мрачно, навъсено лице. Издокаран с протрити дънки и бяла тениска.

— Дай диска на Леонид — каза Чингиз. — Чист е, надявам се?

— Със софт… — момчето се приближи с явно нежелание и ми подаде диска.

— Имах предвид маркерите, Пат. Няма да следим Леонид и всичко, записано на диска, ще работи както трябва. Разбрахме ли се?

Хлапето хвърли на Чингиз отровен поглед. Онзи се усмихваше. Ставащото ми заприлича на някаква тяхна стара, позната игра.

— Аз… сега ще проверя… — Пат скри ръката с диска зад гърба си.

— Така ще е най-добре — спокойно каза Чингиз. — Разбрахме се, нали?

— Тоя софт ми го обеща на мен! — развилия се хлапакът. — Само на мен!