Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 36

Скрих листчето в джоба си и отидох да се обличам.

Ето за това трябваше да бъда предупреден…

Постоях пред ажурната плетеница на металния портал, зад който прозираше будката на охраната и двете мутри с каменни физиономии и полувоенна униформа. Зад будката се виждаше добре поддържана градина, чак в дъното — сградата. Не много висока — към петнайсететажна, обаче с такава странна конфигурация, сякаш съм в Дийптаун, а не в Москва.

— Жалко, че забравих да сложа смокинга — измърморих под носа си.

Значи Чингиз бил новобогаташ.

Пък аз си мислех, че е хакер.

Вдигнах ръце към портала и двете му половини се разтвориха плавно, без звук. Върху каменните мутри на охранителите цъфнаха усмивки.

Най-сетне!

Отидох при будката. В погледите им се четеше любопитство, но не бързаха да ме поздравяват. Изобщо не мязах на човек, който живее или е поканен на гости в тази сграда. Не заслужавах никакво уважение.

— Отивам в трийсет и първи апартамент — казах аз, след като скришом погледнах адреса.

Привидно не нарушиха добрия тон:

— Някой чака ли ви?

— Не… предполагам.

— Ами тогава?

Яки момчета, освен това явно доста скучаят. Ако по цял ден се усмихваш на новобогаташите, ще хванеш бръчки. А тук им се изтриса някакво недоразумение с протрити дънки и старо яке, кисне без чадър под досадния дъжд…

— Трийсет и първи… — каза изведнъж вторият охранител.

— А-а…

Физиономиите им се вкиселиха. Така… май в този апартамент идват най-различни гости…

— За кого да предам? — охранителят вдигна слушалката.

— Кажете, че ме изпраща… — Аз се запънах. Как пък не! Колко пъти съм се забърквал в недоразумения, а сега направо може да ме наритат. — …изпраща ме Александър Летов.

— Как ви е името?

— То е без значение.

Май охраната беше на друго мнение за процедурата, обаче в този момент отсрещна вдигнаха слушалката на домофона.

— Добро утро — рапортува момъкът. — Безпокоим ви от пропуска. Чингиз Сергеевич има посетител. Да, имайте добрината да го извикате, моля.

Той чакаше, поглеждайки към телевизорчето с изключен звук, по който даваха футболен мач. Колегата му се беше изтегнал на дивана и наблюдаваше мониторите — очевидно по целия периметър на зданието имаше камери.

Аз също чаках. Свит под дъжда.

— Чингиз Сергеевич? Безпокоим ви от пропуска… Да. Мъж на средна възраст, обикновена външност, не се представи. Каза, че го изпраща Александър Летов.

Когато охранителят вдигна глава, в очите му се четеше искрена радост:

— Кой е тоя Александър Летов? А?

— Маниака! — изтърсих аз.

— Маниака — с присвити очи, повтори в слушалката охранителят. Колегата му леко се изопна, сложи длан на бедрото си. А кобурът на пистолета, между другото, не беше скрит под дрехите… — Кой е тоя Маниак?

— Кажете му да се сети за шлепа на Василиевски остров, в Петербург! — с отчаяние възкликнах аз с ясното съзнание, че вместо в апартамента на Чингиз ще се озова в килията за предварителен арест.

— Разправя за някакъв шлеп на Василиевски остров… — охранителят замълча. — Да. Ясно. Благодаря, всичко хубаво.

Слушалката тракна. Последва упътване, изречено с престорена доброжелателност: