Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 37

— Като извървите пътечката, завийте вляво. Трети вход. Охраната ще ви пусне. Всичко хубаво.

С два забити в гърба погледа, се потътрих към сградата. Чувствах се така, сякаш в последния момент са ме помилвали и току-що са ме свалили от електрическия стол.

Не съм и предполагал, че в обикновения, реален московски живот може да има такава тръпка.

Дали пък…

Не! Не! Това не бива дори да си го помислям!

Ами ако пак имам пристъп…

Не.

Това не е дълбината. Не е виртуалното пространство, където блуждае съзнанието ми, за да гради дворци и да руши градове. Това е само Москва, просто една обикновена милионерска къща с обикновена охрана.

Всичко е наред, спокойно.

Не знам колко бяха общо входовете. Май три. С по дванайсет апартамента.

Вътре имаше още един пост, пак с двама охранители. Толкова си приличаха с ония на входа, сякаш и в реалния живот отдавна са създадени типови комплекти тела. „Новобогаташ“, „бивш интелектуалец“, „бдителен охранител“… Тези тук са от третия тип.

— Документите — наредиха ми с нетърпящ възражения тон.

Наложи се да подам паспорта и да изчакам, докато охранителят с мъка нацели клавишите, за да въведе данните ми в компютъра. Като че ли попълни дори графите „пол“ и „националност“.

Интересно дали постъпват по същия начин с всички гости? Едва ли. По-скоро ги пресяват по външност.

— Ще натиснете дванайсет — упътиха ме, след като най-после ми върнаха паспорта. — Асансьорът ще се задвижи до четиринайсетия етаж.

Асансьорите бяха два. Като във всяка нормална „по-така“ кооперация. С тая разлика, че двата обслужваха общо дванайсет апартамента.

Интересно, а защо ще се кача на четиринайсетия етаж? След като на копчето пише дванайсет?

Да не би част от апартаментите да са мезонети?

И какво беше това изказване, че асансьорът „ще се задвижи“? Да не би през повечето време асансьорите им да са развалени?

Самата кабина беше с такива размери, че просто ти се приискваше да монтираш вътре джакузи. Приликата с баня се допълваше от огледалните стени и от черния матов таван. На пода имаше постлан килим. Идеално чист.

А бутоните наистина са само дванайсет. С тесни процепи като за магнитна карта до всеки. Май човек не може просто така да се качи на етажа?

Но когато натиснах цифрата дванайсет, асансьорът плавно запълзя нагоре. Някъде от стените бликна тиха музика.

По дяволите, какви ще ги дробя при тоя Чингиз? Заврян в някое кьоше на хола, ще врънкам жално домакина за някакви забранени, класифицирани като оръжия програми? Ще се позовавам на някакъв шлеп, където не съм стъпвал?

Не успях да довърша мисълта си, защото вратите на асансьора зейнаха.

Право в апартамента!

Е, имаше и нещо като антре, и монументална дървена врата, сто на сто яко блиндирана. Но тя беше широко отворена.

Предпазливо пристъпих напред, в хола. Квадратен, към седем на седем метра. Горе, във висините, таванът се увенчаваше с нещо като стъклена пирамидка, по която тропаше дъждът. Апартаментът наистина беше на две нива, към втория етаж водеше спираловидна стълба.

И никаква жива душа наоколо.