Читать «Фалшивите огледала» онлайн

Сергей Лукяненко

Фалшивите огледала

(книга 2 от "Лабиринтът на отраженията")

Отраженията, с гримаси се освобождават; със усмивка хладнокръвна или с сълзи, но без болка… Огледалата ни следят, научили са се и да ни слушат, мислите и сънищата ни да навестяват, душите ни да изкривяват. Потъват в огледалото желанията, движенията се забавят… Ние всички сме обречени, от отраженията хванати…

Rain

ЧАСТ ПЪРВА

ДИЙПТАУН

Все по-често ми се присънва този сън.

Отначало в него няма нищо страшно, всъщност абсолютно нищо няма. Виеща се на кълба сива мъгла. Само някъде отпред — далечно, почти незабележимо пламъче, бяла искрица в мъглата. Аз вървя — вървя към светлината, но мъглата изведнъж започва да оредява.

Колко странно — когато мракът изчезне, преставаш да виждаш светлината!

Замирам, опитвам се да запомня посоката, да я задържа в паметта си. Но вече няма защо да го правя. Пред мен изниква мостът. Тънък, като струна, опъната над пропастта. Прекосявал съм такива мостове. Неведнъж. Но сега е доста по-трудно. Трябва да премина между две израстващи от мъглата стени. Лявата е от син лед, а дясната — от аленочервен огън. Нишката е помежду им.

Тръгвам.

Върху лявата стена личат безброй отпечатъци от длани. Понякога са просто отпечатъци с късчета кожа и плът, обрасли със скреж. Понякога от леда стърчат и парчета замръзнали кости с остатъци от дрипи. А понякога се срещат разпнати върху леда фигури, покрити със снежни струпеи.

С дясната стена нещата са по-прости. Изпепелява те моментално и докрай. Може би затова я избират по-рядко.

Вървя.

Нишката под краката ми вибрира. Може би я пърли огън. Или я облъхва студ. А може би някой върви пред мен или ме следва.

Трябва да стигна отвъд. На всяка цена.

Само че всеки път сънят завършва еднакво.

Нишката трепва. Може и аз да съм я разлюлял прекалено силно, знам ли…

Като падащ въжеиграч разпервам ръце в опит да запазя равновесие и се вкопчвам: в лявата стена от син лед и в дясната — от аленочервен огън…

1

Отдавна не бях закъснявал за работа!

Кисна насред яко задръстване, проточило се през половин квартал. До мен е спряла дълга, тромава кола, май линкълн последен модел. Стъклата са свалени, мрачният шофьор ме поглежда накриво, сякаш точно моят мотор е виновен за всичкото безобразие.

— Да ти се намира огънче? — пита накрая той. Сигурно просто скучае. Не е за вярване, че в това разкошно вишнево на цвят чудовище няма запалка. Там като нищо ще се побере и газова печка с грил…

Мълчаливо подавам запалката. Обсипаната с пръстени ръка се протяга към пламъка, луксозната тънка цигара с невероятно дълъг филтър припламва. Какво ли би казал дядо Фройд за влечението към големите коли и дългите цигари? А… да си гледа работата! При нас би се чалнал, и то за нула време.

— Кво става? — интересува се шофьорът.

Лимузината е прекалено плоска, човекът няма видимост. Отговарям му:

— Преминава колона. Камиони.

Някой друг би реагирал съвсем заслужено с яд на тази ми реплика. Да пускат камиони в центъра, а-ма-ха! И то в руския квартал, в утринния час пик по московско време!