Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 30

И това не е.

За какво ми е изтрябвало всичко това — там е въпросът.

Трябва да се направя на ударен за чутото в „Цар-риба“ и да се вслушам в предупреждението на непознатия. Точка. И няма да имам никакви проблеми.

Отдавна трябваше да зарежа тъпото бачкане в „HLD“ и да се заема с нещо полезно и доходно. Все пак мога това-онова. Дизайнерите и художниците се търсят в дълбината, особено сега, когато тя се разраства толкова устремно, вече без изобщо да реагира на кризите и проблемите на реалния свят.

Само че…

Мъкненето на нарисувани тежести беше моята подигравка в отговор на тази на съдбата. Това приложение на вече напълно излишните дайвърски дарби е същото като безработен музикант да свири на китара в някой подлез. Показно, демонстративно изпълнение. Сякаш в очакване на нещо… на успех, на признание или осветена сцена над тъмната бездна на претъпканата зала… Какво пееше онзи китарист? „Той правеше каквото не може да не прави. На тебешира цветен Роб и Бог…“

Но виж, ако музикантът извади от шкафа си пожълтялата диплома от хранително-вкусовия техникум и си намери работа в близката столова — тогава е загубил играта. Веднъж и завинаги. Ще стане почитан човек, наместо изпаднал просяк. Ще е сит и горе-долу осигурен.

Само дето ще престане да свири на китара. Съвсем. Дори вечер, когато му дойдат на гости приятели… вече не мизерстващи музиканти, а нормални, обикновени хора.

Не искам.

Чаках този миг две години. Добре де, година и половина. Откакто дайвърите станаха излишни. Откакто осъзнах, че се превръщам в човек без професия. Не знаех кое ще стане предзнаменование за това ми завръщане. Само за едно се молех — да не дава Господ да го пропусна.

Първото — съвсем тихо — звънче беше разказът на Ежко.

Насмалко да не го чуя. А преди щях да съм сред първите, научили за случилото се с хакера Подляра…

Но все пак го чух. Изминах двайсетте крачки по коридора в отдавна забранената за мен посока.

И бях възнаграден — с изстрел от упор.

Известният изследовател на дълбината Андрей Недосилов може колкото си иска да смята дайвърите за мит.

Но някой друг не споделя мнението му — там е работата!

Ако продължават да те смятат за опасен — значи си жив. Труповете на враговете ги подритват, хвърлят ги в деретата или ги оставят за храна на чакалите. Но по мъртвите не се стреля.

Отново се усмихвам, загледан в бързащия с табла в ръка сервитьор. Аз съм дайвър. А бивши дайвъри няма. Аз съм жив.

…На два метра от масичката младокът поглежда към кухнята, препъва се — и пада. Подносът полита нагоре…

Дълбина-дълбина…

Не, аз не съм за първи път в японската част на ресторанта. И знам, че не се задават никакви неприятности. Просто… просто ми се иска да постъпя така.

…не съм твой…

Картината изгуби реалността си. Чух нечий вик на уплаха, видях как момчето пада по очи, бързо се преобръща, вдига ръце. Сега ще улови двете чинии, ще подхвърли с крак подноса, ще скочи, за да сложи пълните чинии върху падащия поднос, който ще хване на сантиметри от пода, превръщайки движението в сконфузен поклон. После ще направи серия поклони пред клиентите, хванал подноса с лявата си ръка, докато притиска дясната към гърдите си.