Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 28

Компютърът работеше. Вики се усмихваше от екрана.

— Статус? — попитах аз, свързвайки кабелите.

— Системата е стабилна. Ресурсите са достатъчни.

— Вход в мрежата. Обикновен режим. Личност номер три — „Протей“.

— Готово — само след секунда забавяне. Оптичната линия не е като скапания телефонен кабел…

Надянах шлема. Облегнах се в креслото.

Дявол да го вземе… всичко е като преди…

Почти като едно време.

deep

[Enter]

Мотоциклетистът и Стрелеца все така скучаят на леглото. Ставам от креслото, поглеждам се в огледалото. Аха, Протей е запазил внесените от мен промени. Мъж на средна възраст с мъдри очи…

Отивам при вратата на пръсти, сякаш това ще промени нещата, рязко я отварям и изскачам в коридора.

Предпазните мерки се оказват смешни и излишни. Там няма никой. Само на пода се въргаля надупчената от куршума картина.

Повдигам я, заглеждам платното. Куршумът е пронизал тъкмо нарисуваната хижа. Сега от нея е останало само размазано петно боя, разложено на шестнайсет нюанса.

Хижата вече я няма.

Отнасям картината в стаята, оставям я върху неподвижните тела. Излизам, заключвам, слизам по стълбите. Мога да наема мотор или кола от паркинга до хотела, но по-добре да се доверя на „Дийп-разводач“.

Вдигам ръка — зад ъгъла веднага изскача малка кола. Кара мязащ на пънкар младок, един от базовите типажи на програмите-шофьори.

— Ресторант „Трите прасенца“ — казвам и сядам вътре.

— Пътуването ще отнеме три минути — отговаря шофьорът с лек акцент, май прибалтийски.

Колата потегля и в този момент изписуква пейджърът ми. Натискам бутона за приемане, вече досещайки се кой се обажда.

— Хай… — с приглушен глас казва Маниака. — Ще дойда, чакай ме.

Кратко и ясно.

Дали само ми се стори, или той наистина говори с не по-малък акцент от шофьора? Сигурно ми се е сторило. Минала е само година.

Маниака замина за Щатите някак твърде внезапно. Много момчета заминаха, но обикновено за намеренията им се знаеше отдавна. А Шурка си траеше — сподели чак когато си беше купил билета за Сиатъл. Сигурно в съветски времена така са потегляли евреите за Израел — криейки до последно.

А най-смешното е, че можех да науча за това чак след година. Точно тогава ние с Вики се преселихме в Москва и все едно бихме могли да се виждаме с Шурка само в дълбината.

Всъщност не, нямаше да можем. Нощем, когато се разхождам из виртуалността, Маниака бачка. Виртуалността елиминира разстоянията, но не и времето.

Колата се плъзга из някакви мрачни пресечки, веднъж мяркам в далечината кулите на „Майкрософт“, после изскачаме на булеварда и спираме при ресторанта.

Плащам, слизам. Поспирам се за миг, загледан в сградата. Забелязвам доста промени наоколо — част от сградите са съборени, други са реконструирани. А ресторантът си е останал същият. Еклектична постройка — едната трета е от камък, другата е дървена, а последната — само рогозки.

Разбирам, че най-умно е било прасенцето, иззидало къщичката си от камък. Готов съм му ръкопляскам. Само че най-хитро май е било най-малкото братче, което се е задоволило със сламените рогозки. Към зимата то все едно се е преместило под сигурния керемиден покрив, обаче и лятото си е поживяло чудесно.