Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 29

Усмихвам се и се отправям към сламения дял на ресторанта.

Интересно само какво е станало след като мъдрото най-голямо прасенце е подслонило мързеливите си братчета? С това голямо домакинство… Двама ратаи, които да му работят срещу храна и подслон, никак не биха му били излишни…

Чак при входа, когато се пресягам да отдръпна бамбуковата завеса, осъзнавам какво се е случило. Протей се е усмихнал.

Аз се усмихвам.

С тази усмивка на лицето, ехидна, но все пак усмивка, влизам в азиатската зала на заведението.

Шумно е.

Не съм стъпвал в „Прасенцата“ от година. За това време фасадата на ресторанта изобщо не се е променила, но вътрешността му е станала значително по-голяма. В източната му зала се е появил басейн с малкото каменисто островче по средата, откъдето се е устремила към тавана цъфтяща сакура. Част от масичките наоколо са си същите, но има и нови. Келнерите са доста повече на брой и аз съм готов да се закълна, че до един са живи хора, а не обслужващи програми.

Дали да не си потърся тук работа? Собственикът сигурно ще ме вземе, заради доброто старо време. Не е като да мъкнеш рояли. Никак не е зле, все пак се работи с хора…

Насреща ми доприпква усмихнат младок, костюмиран в бяло. Лицето му е по-скоро корейски, а не китайски или японски тип, но чертите са разработени чудесно.

— Сам съм, чакам приятел — уведомявам го аз.

— Моля, заповядайте…

Сервитьорът ме отвежда до въртящата се маса в ъгъла, чевръсто отнася някъде двата излишни стола, изчаква ме да седна и слага на масата менюто.

— Оризова салата, темпура, саке — поръчвам аз, без да погледна менюто. Не сме четвъртък, но да смятаме, че днес ми е личният рибен ден…

Върху лицето на сервитьора се изписва съмнение.

— Ако предпочитате японската кухня, бих ви предложил да се преместите…

Ясно, дори самата масичка по-скоро подхожда на китайски ресторант.

— Няма проблем — махам с ръка аз. — Приятелят ми най-вероятно ще предпочете китайска храна. И моля сакето да не е претоплено, обичам го почти хладко.

Сервитьорът учтиво ми се покланя и отпрашва.

Какви изтънчени гастрономи ставаме в дълбината!

В реалния свят нагъваме преварени макарони и загорели кюфтета от полуфабрикати. А във виртуалността — ту сакето ни е прекалено горещо, ту бифтекът ни е препържен…

Е, как да не хванеш дийп-психоза…

Маниака засега го няма, сигурен съм. Появи ли се — веднага ще ме намери, това ми тяло е негова изработка и със сигурност притежава известни само нему особености.

Точно сега е моментът да поседя и да обмисля нещата.

С какво разполагам? Освен с чифта остарели дайвърски тела, с няколкото бойни програми, които е пресилено да бъдат наречени ефективни, и с позатрилите се контакти?

Не… стоп. Не си струва да правя оглед на арсенала си, първо трябва да си изясня дали искам да взема оръжието в ръце.

С какво разполагам? С разказа на Ежко, който изненадващо ме заинтригува, и с атаката на непознатия, последвала веднага след като се отбих за дайвърските си вехтории…