Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 27
Сергей Лукяненко
Сега бъркотията на екрана беше пълна. Нещо малиново-жълто-алено. И пълна тишина в слушалките.
Добре ме изработиха. Качествено. Отначало ми прецакаха зрението. Когато не се вразумих, се погрижиха и за слуха.
Пресегнах се и натиснах „reset“. Компютърът недоволно изписука, преди да рестартира.
Оставих шлема на края на масата и се извърнах, за да погледна часовника.
Само дванайсет и половина. Зад вратата на спалнята бе тъмно — значи Вики вече спи.
На екрана се показаха стандартните редове на BIOS-а, небесно синият фон с облачетата, после — работният екран. Замислих се за секунда.
След което извадих от най-долния рафт едно DVD. Сложих го в дисковото устройство. И отново рестартирах компютъра.
Отначало всичко е както обикновено.
Само върху синьото небе няма облаци.
А иконките върху работния екран са прозрачни, едва забележими. Иначе биха закривали лицето.
— Здрасти, Вики — казах аз.
— Добър момент от денонощието, Леонид. — Лицето върху екрана се намръщи. Нарисуваната Вики може да изразява малко емоции. Радост, тъга, любопитство, съмнение. Всичко е изчистено и опростено, всичко е много по-различно, отколкото е в живота. — Има значителни промени в апаратната база от момента на последното включване. Да започвам ли адаптацията?
— Да — потвърдих аз.
Честно казано, хич не съм наясно дали Вики — моят индивидуален потребителски интерфейс — ще се спогоди с новата версия на „Windows-Home“. Пробвах дали е съвместима с бета-версията, но това беше почти преди година.
На екрана Вики търпеливо чакаше.
Станах, откачих кабелите на виртуалния гащеризон, отидох в банята. Пъхнах главата си под струята студена вода. Вече бях изтрезнял, само ме понаболяваше стомаха и устата ми бе пресъхнала.
Кой ме причака? И най-вече — защо? Мен, безобидния обитател на Дийптаун, хамалин в компанията „HLD“…
На кого съм изтрябвал?
Значи, не им трябвам аз, а дайвърът Леонид…
Също безсмислица.
Дайвъри вече няма… Доказано е…
И изведнъж се усетих, че се усмихвам. Не е важно от кого получаваш потвърждение за собствената си значимост — от приятели или от врагове. Важното е, че те ценят.
Така вероятно се усмихва някой запасняк, уволнен по болест войник, получил повиквателна. Като че ли няма на какво да се радва, защото късчето хартия не предвещава нищо добро…
И все пак!
— Не съм мъртъв — прошепнах на отражението в огледалото. — Дявол да го вземе, нали не съм мъртъв…
Отражението размърда устни, беззвучно повтаряйки думите ми.
Като омагьосан прекарах длан по студеното стъкло. Глупава усмивка до ушите… нека. Взех старата самобръсначка, пръснах в дланта си малко пяна, започнах да се бръсна. Бавно, грижливо. Понаплисках се с одеколон. Постоях още малко, опитвайки се да придам на лицето си сериозно изражение. Но на какво се радвам? На това, че ме наритаха като кутре?
— Кого ли настъпих по опашката? — попитах отражението си. — А? Как мислиш?
…В хладилника открих кола и сок. Изпих сока, защото хич не вървеше да пресушавам лигавицата на устата с ортофосфорната киселина, добавяна от акъллиите производители в другата напитка. Така… един без четвърт. Или Вики е заредила всичките си файлове, или машината е увиснала.
