Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 26

Сигурно ми се е привидяло.

Захвърлям двете тела на леглото. Мотоциклетистът и Стрелеца лежат лице в лице и ревниво се вглеждат един в друг.

Това ли е всичко?

Май не.

Излизам, заключвам вратата. Правя няколко крачки, замирам, бързо се оглеждам. Коридорът е празен.

Привидяло ми се е.

Връщам се в стая 2017. Свалям от стената картината… За миг замръзвам, загледан в нарисувания пейзаж.

Там няма нищо особено. Просто планини — неестествено високи са, но кой знае защо не будят усещане за нереалност. На склона, при пропастта, е кацнала малка планинска хижа. Във високото небе се реят тук-там бели облаци. Това е всичко.

С картината в ръце излизам в коридора.

И в мен стрелят — от упор.

Звукът от изстрела е приглушен, не прилича на грохота на полицейските уинчестъри, и това вече е добра новина. Но виж, светлината ме заслепява. Падам възнак, усещайки тъпа болка в гърдите. Пред очите ми плуват цветни кръгове, тялото ми е вяло и не ми се подчинява.

Над мен се свежда тъмна фигура, дулото на пистолета със заглушител матово проблясва на милиметри от лицето ми.

Отдавна не ме бяха убивали. Може би от момента, в който умрях окончателно…

— Това е предупреждение. — Гласът е глух, неестествен. — Разбра ли ме?

Протей мълчи, Протей е зашеметен, Протей няма сили да направи каквото и да е…

— Чуваш ли ме? Ей…

Когато ръката на непознатия докосва рамото ми, започвам да се променям.

Ноктите разпарят чуждото тяло, мощната лапа с един удар избива пистолета. След миг вече съм изправен — и на четирите си лапи, озъбвам се. Снежният барс не е много едро животно, но работата не е в големината.

Само че продължавам нищо да не виждам! Цветовете се сменят като при опит да стартираш дийп-програмата на древен компютър със стара видеокарта. Насечени, накъсани движения, едва доловим силует…

— Повтарям — това е само предупреждение.

Ни най-малка паника в гласа. Което е много лошо.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Дори не свалих шлема. И така е ясно какво стана. Екранчетата са запълнени с неясна, мътна, груба картина. Шестнайсетте цвята не могат да възпроизведат шарения свят на Дийптаун. Докато се намирах в дълбината, виждах значително по-добре, отколкото в момента — подсъзнанието отчаяно филтрираше нередностите, доизмисляше изображението.

deep

[Enter]

— Кой си ти? — изкрещявам или по-скоро изръмжавам аз.

Карикатурната фигура разперва ръце.

— Всичко ли разбра?

— Не!

— Мисли…

Изстрел.

Беззвучен. Звуците са мъртви. Напълно. Сега освен полусляп, съм и оглушал…

Тялото на Протей реагира от само себе си — с ярко припламване. Барсът изчезва, превръща се в огнена вихрушка. Сега дори докосването ми сее смърт.

Обаче аз не знам до кого да се допра. Нищо не виждам, нищо не чувам… понасям се през коридора с разперени ръце…

Който и да е стрелял в мен — вече не е тук.

Направил е това, заради което е дошъл, и си е тръгнал.

Оставам да стоя насред коридора — изтъкана от огън, могъща и абсолютно безпомощна фигура.